6:00 сутринта е. Бебето е будно от 30 минути. Гука, говори и от време на време изквичава силно в опит да привлече вниманието на майка си. А тя, се прави на заспала и не смее да шавне. Само още 5 минутки. Може би ще заспи пак. Ха-ха, що за шега, цяло чудо е, че спи по цели 2 часа накуп, но чак да заспи сам?
Уж имало такива бебета, но не вярвам на слуховете.
Според мен майките лъжат, че имат такива деца, а всъщност и техните диванеta обичат среднощните игри, подхапването по никое време и предизвикването на взривове в памперса в часовете преди първи петли.
Леко отварям едно око, бебешкото легло се тресе, а мрънкането и кратките писъци постепенно започват да се превръщат в крещене. Когато станат неистов рев, тогава нервите на мама не издържат и тя най-накрая се надига. Разбира се, като ме види, бебо веднага се ухилва и протяга ръце за сутрешна прегръдка.Това винаги ме разтапя, а желанието за сън остава на заден план.
Следва сутрешната рутина на събличане, слагане на гърне, миене, памперс, обличане, чистене на гърне и други вдъхновяващи дейности, които понякога ме карат да се чувствам повече робот отколкото човек.
Вече е 7:00 и има още цели 2 часа до закуската. Въпросът е как да оцелеем до тогава.
Бебо ще мине през всякакви периоди за тези 2 часа. Ще иска да играе седнал, ще иска да пълзи и да включва плейстейшъна. После няма да иска вече да играе и ще иска да плаче, за да го вдигна на ръце, да подскачам с него и да го развличам.В търсене на нови забавления стигамедо прозореца в кухнята, за давидим дали дръвчетата са пораснали и какво друго се е променило в света, който познаваме.
И какво да видим! Бабата и дядото, тоест моите родители, си седят най-кротко долу на пейката. Непросто спокойно и безгрижно си пият кафето, ами на всичкото отгоре се и смеят! Е това вече е пълно нахалство!
Смеят се. Че за какво толкова имат да се смеят! Седят си и си говорят като млади тинейджъри, избягали от училище. Напълно неприемливо поведение! Толкова са сладки, че чак ми се повръща от тях. Как да имам нормални очаквания от живота, като постоянно виждам тяхната безкрайна любов един към друг. Те са като Ноа и Али от „Тетрадката“, което ме изпълва със силно чувство на умиление и дълбока депресия. Еми как да не те е яд и да не скърцаш със зъби, като ги гледаш отстрани. Влюбени, че и щастливи при това! И си пият кафенце!
Разбира се, че им завиждам! На мен ми се разрешава по едно кафе на ден и то – силно разредено, защото иначе било вредно за бебето. Нямам търпение и аз да стана баба някой ден. Да имам внуче, което да си го гушкам и глезя, но все пак да мога да го върна обратно на родителите. Да насърчавам добро поведение, но все пак възпитанието да не зависи от мен. Да си имам малко сладко бебче, но цялата отговорност да не пада върху мен.
Леле, как си мечтая да сме пенсионери с мъжа ми, заедно да си пием кафето на пейката и да се смеем!
И така, гледаме ги с бебето през прозореца, изпълнени с размисли за живота. Поне аз де. Бебето се радва на едно мокро листенце, залепнало от външната страна на стъклото и се опитваше да го пипне. Все по-ясно ми става, че всичко в живота се случва на периоди и една голяма част отнего преминава в това човек да си мечтае за отминал или за все още не настъпил период. Вместо да се потапяме в момента, ние все търсим нещо друго.
Често чак когато отмине даден период, осъзнаваме колко е бил хубав всъщност. Именно заради това много хора живеят в миналото.А не бива да е така.
Радвам се, че родителите ми са стигнали до момент, в който могат спокойно да се насладят на чаша кафе и да се посмеят заедно. Да, аз също искам да стигна до този момент, но и сега е хубаво. Вярно, моятазадачасега е да съм майка, да бърша лиги, да пера мънички изцапани дрешки и да съм зарината от играчки, с които бебето не иска да играе. Това ще отмине, но съм сигурна, че с умиление ще си спомням за тези дни. Така че, нека си пият кафето сладко навън.
Ние ще вземем сутрешната каша и ще слезем при тях да им развалим идилията. Трябва да поемат своята отговорност като баба и дядо и да нахранят внучето си.
