Като работещи родители, обикновено имаме броени дни отпуск. Често едва успяваме да съберем десетина дни (включително уикендите) за лятната си почивка. Съответно очакванията и нетърпението ни, свързани със заветната отпуска, са огромни.
Мисълта, която ни движи, обикновено се заковава около идиличния момент, в който си пием фрапето на шезлонга под големия чадър на избрания прекрасен плаж (по възможност в Гърция), мъжът ни спокойно си скролва телефона до нас, а двугодишното дете си играе кротко на пясъка до водата без опасност да изгори (защото носим пет слънцезащити, водоустойчиви дрешки за предпазване от слънцето, плюс детско чадърче).
И като стана дума за багаж: вече сме го събрали в ума си.
Но когато наистина настъпва времето да го стегнем, той се оказва с размер, достоен за каросерията на Тойота Тундра от по-големите.
За детето не сме забравили гърнето, памперсите, гащичките (защото някой ни прошепна, че времето на отпуската на морето е идеалният момент за махане на памперса), дрешки за всички случаи (плюс якенца, поларчета и гумени ботуши, ако връхлети силна буря), нормални играчки, гумени играчки, кофичка и формички за пясък, книжки за заспиване…
Резервно сгъваемо легло, ако това в хотела не ни хареса. Към него: чарашфче, възглавница и одеало. Шапки, тъмни очила, различни видове бански… Колело.
И една чанта с лекарства, сред които физиологичен разствор, панадол, мазило за изгаряне, пробиотик, който педиатърът задължително препоръча при ходене на море.
Личният багаж на мама и на татко също не е малък, но отделно от това се налага:
а). Да вземем всичката останала храна от хладилника (за да не се развали);
б). Да направим чанта с храна за из път;
в). Да вземем вода и безалкохолни;
Всичко това се товари на колата, като междувременно се забравят десетки други важни неща. След няколко пъти връщане, се тръгва.
И се започва: зареждане на гориво, купуване на винетка. Шофиране. Шофиране. Шофиране на смени. Детето се напишква, защото е без памперс едва от няколко дни. Спиране на бензиностанция за обед. След хапване, детето пак се напишква по краката, защото гърнето е завряно някъде в багажника.
Докато стигнем до морето (независимо дали до Гърция или до Северното Черноморие), някой се е напишкал пет-шест пъти в колата и всички сме уморени до смърт. Но почивката тепърва започва и, чакайте да видите!
Детското креватче в хотела е напишкано още първата нощ и детето се мести на подвижното, което носим. Мама прекарва цялото си време в пране на гащички в банята. В сауна се ходи на прибежки и на смени. Детето отказва изобщо да влезе в басейна. На следващия ден влиза и отказва повече да излезе. Изобщо. Налага се някой да седи целия ден с него във басейна, докато другият тича на прибежки до сауната.
На третия ден най-после успяваме да стигнем до плажа, носейки чадъри, шезлонги, надуваеми делфини, кофички, лопатки и какво ли още не. Половин час по-късно, независимо от мазилата, дето сме сложили, детето изгаря жестоко, защото отказва да излезе от водата. Не спи следобед, защото е изгоряло, а и кой е луд да спи на морето? В следствие на неспането, в следобедните часове детето превърта и започва да търчи из хотела, крещейки и катерейки се навсякъде. На смени го пазим, да не се пребие.
Детето се нааква в ресторанта, но се правим, че нищо не е станало. Мием го на смени. Храним се също на смени. А после тичаме до сауната на смени с надежда да си възвърнем спокойствието. Но на единият му прилошава жестоко, другият започва да крещи. Смъртно сме уморени. Спим на смени целия следобед в хотела, докато детето беснее в детския кът под надзора на единия родител.
На петия ден излизаме от хотела и отиваме да видим близкото градче – време е за туризъм и малко забележителности. Детето гони котките между колите. Напича жестоко, ядем в ресторант и то вдига температура. Панадолът влиза в употреба.
Целият шести ден минава в дежурство до леглото на болното дете на смени. Единият ходи да обядва, връща се, отива другият. На плаж дотук сме били словом и цифром един ден.
Остават още няколко дни от отпуската, които минават в подобни упражнения по грижа по детето – точно като у дома, когато не е на ясла, само дето сме на няколкостотин километра от вкъщи и харчим пари като за последно.
Море почти не е имало, тен – също, само изгаряне. Не е имало време дори за качествено напиване, както се прави по курортите, когато не си с дете. Имало е само напрежение, тежка логистика, крещене по детето и чувството, че не си приключвал никога с работата.
С любимия не сме се видели нито веднъж като хората – в смисъл да седнем спокойно на вечеря. Да се насладим на изгрева/залеза от терасата. Да поговорим. Да споделим впечатления. Всъщност на няколко пъти успяваме да седнем един срещу друг, само за да се скараме на секундата.
След няколко дни на подобен режим, започваме да усещаме отчуждение. Нещо като усещането да си съдружник във фалираща фирма. Така се и гледаме – с подозрение и мнителност.
За по-сигурно си вдигаме истински скандал и остатъка от отпуската до прибирането сме си сърдити. Май много ни дойде.
На този въпрос все още нито едно семейство не е дало смислен отговор. И добре, че е така, иначе целият ол инклузив бизнес щеше да престане да съществува. А хотелиерите по морето, дето и без това се държат като да са умрели от глад, съвсем щяха да затворят…
Единствената полза е, че обогатихме мирогледа на детето. Ако изобщо си спомня нещо един ден – все пак е само на две.
Вижте още:
С деца на почивка? Вие в ред ли сте?
