На си ти кинтите, дай си ми парцалките!

| от Лора Младенова |


Ако ваш приятел боледува и е сам, вие вероятно бихте му занесли топла храна, нали така? И няма да очаквате, непосредствено след като оздравее, да ви донесе обратно храна от същия вид, със същото качество и в същото количество.

Ако впоследствие на вас ви се наложи да подготвите CV и мотивационно писмо за желано работно място и същият този ваш приятел ги оформи вместо вас, защото го умее по-добре, той после няма да си търси от вас да усъвършенствате това си умение с цел да се погрижите за неговото CV и мотивационно писмо при следващата му работа.

В случай обаче, че единият от вас даде на другия 50 лева, почти със сигурност би очаквал да получи обратно 50 лева. При това при първа възможност.

В общия случай този, който е взел парите, ще чувства известно неудобство, а другият ще го уверява, че няма причина и не е нужно. И все пак ще очаква връщането на заетата сума. И ако не се върне или се забави твърде много, ще остане един горчив вкус в отношенията. Бързащият да получи обратно заема си ще излезе припрян и дребнав, бавещият да върне ще е безотговорен и нещо ще се е направил на три и половина.

Да се върнем на вечерята и документите за кандидатстване на работа. Времето и продуктите, вложени в храната, са оценими в пари. Времето и наученото умение, вложени в подготовката на автобиографията и придружаващото писмо, също са оценими в пари. И все пак този тип услуги остават в дискурса на милите, нормални и човешки жестове, съпътстващи стандартната парадигма на общуване между двама близки хора – могат да са приятели, романтични партньори, роднини, колеги, всъщност дори относително случайни познати.

Когато в уравнението се намесят пари обаче, винаги става напрегнато и странно.

Немалко пъти парите слагат прът в колелото на иначе уж много щастливи и хармонични човешки отношения. О, грешка, извинете ме – не парите, а хората слагат прът в колелата на своите уж много щастливи и хармонични отношения заради парите.

Парите няма как да сложат нищо никъде. В действителност те на практика не съществуват. (Тази нормална ли е, как ще не съществуват, аз за какво се блъскам по цял ден като грешен дявол?!) Да.

Парите уж следва да обективизират в някакъв материален израз стойността на продуктите, които произвеждаме, или услугите и дейностите, които вършим. Нищо повече и нищо по-малко от това. Без продуктите, услугите и дейностите парите сами по себе си не биха означавали абсолютно нищо.
И все пак им придаваме по-висока стойност, отколкото на изброените неща. Често по-висока стойност и отколкото на хората в живота си. И усложняваме живота си заради тях, вместо да им позволяваме да ни улесняват, каквато уж се води да е била първоначалната идея, а не да ги затрудняват и развалят.

Знам, знам, тук някой би поспорил с мен. Преди да се призная за победена в спора обаче, бих искала да ви призова да си отговорите наум на няколко въпроса.

Случвало ли ви се е да започнете изречение към близък човек със „след всичко, което направих за теб“, имайки предвид конкретно даването на пари и очаквайки вечна благодарност и емоционален ангажимент, независимо дали го признавате пред себе си? Или поне да си го помислите наум?

Случвало ли ви се е да се чувствате зле, вместо развълнувано, когато трябва да участвате в тържество или празник заради непосилната миза, която гласно или негласно е сложена за цената на разменяните подаръци?

Имате ли си едно наум за хората, които някога не са ви върнали заем, независимо дали тези пари обективно ви трябват?

А избягвате ли като „гузен негонен“ контактите с хора, на които дължите пари, докато не съумеете да им ги върнете?

Чували ли сте, че на сватба има неофициален протокол за размера на сумата, която трябва да се съдържа в пликовете за младоженците и че тази сума трябва да надхвърля стойността на куверта за съответния човек? (Независимо какъв е неговият доход и разход, независимо и на колко още сватби има щастието или нещастието да е поканен през съответния месец).

Забелязвали ли сте, че най-честата причина за тотален разрив между семейства и близки хора са именно парите, вещите и имотите? Че са създадени закони специално с цел уравновесяването на финансова справедливост между близки и бивши близки хора?

Намирате ли за намеса в личното пространство да коментирате пред близки колко точно изкарвате, независимо че може да ви знаят всичките останали „кирливи ризи“?

А въздържате ли се да ги питате за техните доходи, дори когато намирате темата за важна или любопитна по някаква причина?

Стремите ли се да делите сметките – и в заведение, и тези за тока – поравно, защото така е справедливо, независимо, че единият от делящите, независимо кой, може да разполага с пет пъти повече средства от другия?

Ако някой ви купи подарък, чувствате ли се задължени после и вие да му купите на близка стойност?

Казвате ли на среща „хайде, ти ще почерпиш следващия път“/ „хайде, аз ще почерпя следващия път“, защото усещате дребния жест на почерпка с едно кафе или бира като нещо ангажиращо?

Налагало ли ви се е да „догонвате“ стандарта на свои близки до степен почти да се разорите, само и само, за да отидете на почивка или концерт, които са по техния джоб, но не и по вашия?

А случвало ли ви се е системно да снижавате стандарта си, защото близките ви не могат да стигнат вашия, независимо че възможностите ви ви позволяват да го осигурите и на тях?

Струва ли ви се на пръв поглед безумна идеята да делите заплатата си със свой близък, който е трудоспособен, но заниманията му в живота не носят пари или поне не много пари? Да „издържате“ някого? Някой да „издържа“ вас?

Повече от два-три утвърдителни отговора биха показали, че и вие, като повечето хора, споделяте обичайното за всички ни „на си ти кинтите, дай си ми парцалките“ отношение към финансовите въпроси.

Върнете се обратно към въпросите.

Помислете си дали съвместните ни животи нямаше да са по-щастливи и по-лесни, ако всички тези отговори бяха отрицателни.

Лично за себе си мисля, че да. Мисля и че с удоволствие бих делила възнаграждението си с близки хора. И бих приемала като нещо естествено близките ми хора да постъпват по същия начин с мен.

Разходите за хранене например дори излизат много по-евтино за няколко души, отколкото за един.

Както и за споделена техника, за споделен гардероб, за споделено пътуване…

Докато се запозная с достатъчно на брой мислещи по този начин хора, ще се утешавам с радостта, че не се налага да сме толкова пунктуални и с другите действия, които вървим едни за други.

Защото имам близък приятел, на когото редовно съм мрънкала по три часа нощем за момчета. Сигурна съм, че ако го накарам той да ми мрънка по три часа нощем за момчета, за да съм му върнала жеста както си трябва, той няма да се почувства особено комфортно.

Вижте още:

Тъжната истина за приятелите и заемите


Повече информация Виж всички