Имам гадже, за какво са ми приятели

| от Лора Младенова |


Към края на студентските години веднъж се връщах с петте си приятелки от съвместно пътуване до Мелник. Не за пръв път бяхме окупирали задните седалки в автобуса, за да се хилим на висок глас с художествени четения на тъпа литература, пародии на популярни песни и разказване на срамни истории – за ужас на половината пътници и забавление на другата половина. 

От дума на дума се заговорихме на по-сериозни теми и някак стигнахме до въпроса дали всяка от нас би заминала в чужбина с бъдещия си мъж, който и да е той. За мен отговорът беше ясен – „Не, нали вие няма да сте там“. Всички останали без особени колебания казаха „Да“.

Може би тогава за пръв път челно ме удари осъзнаването, че с повечето хора имаме различна представа за мястото на приятелствата в зрелия живот.

Според масовата нормалност онези поглъщащи, щастливи и емоционални приятелства, които са център на ежедневието, не надхвърлят преходен период за запълване на времето до намирането на „сериозна връзка“ – термин, чиято напрегната кухота впрочем винаги ме е разсмивала.

След откриването на онази „сродна душа“, която сваля от плещите ти ангажимента всеки път да се чудиш кого да поканиш на кино и с кого да седиш сред купища излишна храна във възторг от смяната на декември с януари – останалите социални контакти трайно остават на заден план. 

Приятелството, разбира се, продължава да бъде желан пълнеж за ергенски и момински партита, сватби, погачи и кръщенета.

Първо за рождени дни, после само за юбилеи, докато смъртта ни раздели и осъзнаем, че последния път, когато сме сбирали оределите си редици, отново е било за нечие погребение.

В следващите десет години наблюдавах това си осъзнаване да се възпроизвежда и доказва в различни мои и чужди компании. 

Правеше ми впечатление и какво се случва с необвързаните хора в съответните социуми. Както в моментите, когато аз съм била необвързана, така и когато не съм. С времето хората извън връзка просто губеха огромната част от общността си.

Сингъл можеше да не значи самотен. Обаче значеше. 

Защото приятелите изчезваха един по един.

Трудността да намериш достатъчно билети за желаната постановка се превръщаше в трудност да откриеш с кого да отидеш. Някога почти ежедневни, седмичните кафета, разходки или бири ставаха (няколко)месечни, докато в един момент „наскоро“ означаваше, че си видял някого за час в рамките на последната календарна година. 

Двойките празнуваха празници с други двойки. Отиваха на море и зад граница с други двойки. Канеха на вечеря други двойки. Понякога изглеждаше, че самото сингъл съществуване смущава стройния им ред и не е добре дошло в животите и домовете им. Нечетните числа затрудняваха подредбата на маси, разпределението по стаи и разчета кой в чия кола да се вози. Нечетните числа ставаха желани само тогава, когато в последния момент се оказваше, че на дългоочакваната приятелска уговорка за двама трябва да дойде и… (добавете тук произволно име). 

Участниците в двойки един на друг утоляваха нуждата си от общуване във филмови вечери, мързеливи домашни уикенди и преумора от полузадължителни социални ангажименти, свързани с взаимните им роднини. Самата потребност на половинките от излизане навън, заедно или поотделно, намаляваше.

Намаляваше и броят на времевите слотове, в които човек може да види обвързаните си приятели.

„За половин час на крак в обедната почивка, ако дойдеш до офиса ми“. „Набързичко след работа втория четвъртък на по-идния месец“. „Неделя в 15:42, докато с Марти се разхождаме в парка и ей сега ще си гоним транспорта за прибиране, но ще ти звънна да питам дали след 15 минути можеш да дойдеш от другия край на града за по цигара“.

Традиционното предколедно виждане на компанията с размяна на подаръци се превръщаше в „Не мога, тогава е коледното парти на фирмата на Митко“, „Не мога, парите за подаръци ще отидат за племенниците на Тошко“, и „Не мога, тогава пристига на Сашка майка ѝ“. 

Общите приятелски мечти и планове за далечни пътувания или заживяване в съседни къщи на село се оказваха цел за един и празни приказки на по бира за почти всички останали.

Поканите за гости секваха.

Участията на любимите ви групи се превръщаха в „Ние ще сме с Верчето, която изобщо не харесва такава музика, но ще дойде да повъздиша от скука и ще си тръгнем много преди края, защото сме уморени, ама на тебе приятно прекарване“.

Често пъти събитията в живота на самите обвързани хора се трансформираха от „покорих връх“, „научих китайски“ и „създадох творческо ателие за деца с увреждания“ до „вижте какво руло с тиквички направихме“.

Ако и когато отново останат сами, приятелите понякога се завръщаха триумфално, като да няма нищо, а друг път дистанцията беше счупила връзката между вас дотолкова, че не се случваше дори и това.

Говорейки така, съзнавам, че може би звуча като човек, който не цени романтичните връзки или не обича партньора си.

Това не би могло да е по-далеч от истината. Нищо не може да замени усещането и смисъла да си споделено приет, разбран, желан и обичан, и да се будиш в ръцете на човека, когото до преди малко си сънувал.

Просто не е достатъчно. Не замества всичко останало.

И не би било добре един от основните ти стимули да си във връзка, да е знанието за абсолютната самота, която те очаква, ако не си. Не би било добре дори и за самата връзка. И за партньора ти във връзката, който не заслужава да е натоварен със сизифовия труд да изнася на гърба си личното ти щастие. 

Нямам представа за какво си говорят с партньорите си и как продължават да се радват да ги видят хората, които спират да виждат каквото и да е друго.

Вчера засякох пред киното колеги от университета, които ми казаха: „Напоследък пак сме много близки и се виждаме постоянно, защото излязохме от дълги връзки почти едновременно, преди това не бяхме се виждали година и половина“. 

Онзи ден много близък човек ми сподели, че му е омръзнало да си създава настроение да ходи сам на местата и събитията, които му харесват. Аз добре се познавам с това омръзване.

Веднъж се влюбих в някого, само защото каза: „Хората не разбират, че това да сме заедно, не значи да се затворим в кутийка двамата и да оставаме все по-сами“. 

Представете си богатството на живота, в който пазим и обгрижваме всичките си ценни социални връзки. В който никога не сме сами и не оставяме никой любим човек сам. В който не си позволяваме и да се вкопчим в деструктивна връзка само заради знанието, че извън нея няма нищо друго. В който владеем повече от един начин да обичаме. 

Imagine all the people…

От мен и онези ми приятелки в автобуса впрочем нито една не замина в чужбина с никакъв бъдещ мъж.

Просто спряхме да се събираме заедно, после спряхме и да се виждаме поотделно – не поради един голям катаклизъм, а вследствие от безброй неусетни ежедневни избори, в които приоритетите бяха някой друг и нещо друго. 

Две от тях все още виждам 2-3 пъти в годината. Броим си го за често.

Вижте още:

Къде сбъркахме с женското приятелство

 

 


Повече информация Виж всички