Някои от най-големите клишета в езика са именно готовите, бързи фрази, които използваме в социални ситуации и често в ситуации, за които просто е невероятно колко зле подходжат. Вярно, в дадени моменти е по-добре да кажеш нещо, отколкото да мълчиш, създавайки допълнително напрежение. И все пак, ако изплюеш някоя от тези фрази, които са толкова глупави, че сам се чудиш как си ги казал, нямаше ли да е по-уместно да си беше мълчал?
Ако си депутат, който прави изказване в Народното събрание, можеш да изразиш предварително съжаление, преди да обявиш нещо – в крайна сметка пред огромна аудитория, част от която от опозицията, наистина няма особено значение колко откровен ще бъдеш – и без това никой не ти вярва.
Но как да оправдаем израз от сорта „съжалявам, че го казвам, но (обикновено следва нещо не особено приятно)“, когато разговаряш с близък? Ако съжаляваш, че ще кажеш нещо, защо го казваш изобщо? Неслучайно емоционалните манипулатори, нарцистичните персони, както и фалшивите приятели обичат да използват подобни въведения, преди да изплюят нещо действително отровно. Чрез предварителното застраховане, съдържащо се в тази фраза, те могат да засегнат когото си искат със спокойна съвест, та нали съвсем не са целили да обидят всъщност. Те „просто“ са честни и ти отварят очите за истината, разбираш ли…
Вижте още:
Кой ги кара тези хора, тези странни познати на престъпника да говорят искрено и разчуствано, когато разни празноглави репортери от централните емисии им тикнат микрофон в устата след някое престъпление? И така изведнъж излиза, че алкохоликът от съседния апртамент, който тъкмо е очистил жена си, бил чудесен съсед, любезен, винаги поздравявал и никога нямало да се досетиш, че като си пийне пребива всички вкъщи поред. Няма ли кой да им каже на тези хора, че това, че поздравяваш съседите на улицата (вярно, че по нашата балканска система поздравяването, разбираш ли, е висша форма на откровеност) – не значи, че си човек, изпълнен с високи морални ценности по принцип? Може би е редно и да се научи някак, че и как изглежда човекът рядко има общо с това какъв е…
Уви, без пари е все по-трудно да бъдеш напълно здрав… Но, да принципно е важно да сме здрави. За да продължаваме да използваме този клиширан израз в ситуации като тази.
Какво точно добро може да произлезе от факта, че приятелят ти страда и не можеш да направиш абсолютно нищо, за да му помогнеш, тъй като става дума за емоционална травма от тези, които се случват поне по веднъж в живота (понякога и по-често). Утешаваме пострадалия, че разбилият сърцето му е гадина и е по-добре да не са заедно. И зачукваме последния пирон в ковчега на нещастието му с клишето: „Така е трябвало да стане“ (за раздялата), докато той все още се надява, че нещата може и да се развият по друг начин.
Това продължава да е номер едно сред най-безсмислени ударни изречения, които често използваме, когато почине близък и мозъците ни сякаш отказват да работят. Примирително казваме „това е животът“, замислени как трябва да приемем загубата и да продължим. Но за какъв живот става дума, бе? Това е смъртта, смъртта – и би трявало да кажем „Това е смъртта!“. Животът е всичко останало.
Ако го разбираш, защо изобщо има „и все пак“? Вероятно ВСЕ ПАК не искаш или не можеш да разбереш човека толкова добре, колкото се правиш.
Подобно на великото „Хайде, наздраве!“, казано на някой, който не пие и описано от Валентин Добрев в Webcafe.bg, това привличане на вниманието към трезвеника е отвсякъде дебелашко. Още по-грубо е да го питаш „наред ли е всичко“ пред хората, сякаш ще признае веднага как има язва, пие антибиотици, получава зловещи киселини от алкохола, с кола е, или просто не му харесва избора на питие. Разбира се, грубият подход ти е простен – просто се опитваш да се социализираш и да си мил, спазвайки правилата на народопсихологията.
Вижте още:
Иска мнението ти дали да инвестира в криптовалута, кани се да изхарчи всичките си спестявания за екскурзия, много му се иска да се напие или надруса като прасе, но има семейство. Иска да профука всичко на хазарт или да изневери с колежка. И ето те теб, верния приятел, който казва: „Какво му мислиш? Веднъж се живее“… Защото трябва да се живее на мига, нали? И с удивление да се установи след това, че след изживения миг следва още един, и след това още един миг… Браво, приятел…
Вижте още:
