Функция и употреба на сгафените подаръци

| от Вучето |

Много ме бива с подаръците. И да ги получавам, и да ги раздавам. Не съм от тия хора, които, като са канени на рожден ден, имен ден, десета годишнина от сватбата, десета годишнина от развода и дори само на комшийско гости, ще отнесат какъвто и да е подарък, колкото да мине номерът. От мен няма да получите комплекта лъжичкиза чай, който ми беше пре-подарен от една приятелка (а тя вече не ми е приятелка по разбираеми причини!). Нито пък книга от личната ми библиотека, която изглежда най-малко четена. Вместо това очаквайте персонализирани подаръци: за послушните домакини – непослушни вибриращи играчки или някое парфюмче (ама не от “марковите” за 9.90), за по-симпатичните и необвързани младежи – бутилка “Курвоазие” (с пожелание да си го пием заедно, гушнати на дивана), а да зарадвам
12-годишните момиченца, които са ме догонили на ръст, ми е най-лесно, защото роклите от детския отдел на Mangо за подарък мога да ги пробвам на себе си.

Разбирате сега защо всички се надпреварват да ме канят на всякакви събития и ме гледат в ръцете.

Но и аз, въпреки своя перфекционизъм, не съм застрахована от гафове. Опитвам се да ги замазвам, когато това е възможно, но в някои случаи гафът е толкова непоправим, че няма какво друго да се направи освен или да пуснеш някоя
самоиронична смешка, или да напуснеш незабелязано не само партито, но и Слънчевата система.

Ето някои от най-епичните ми подаръчни гафове от последните няколко години.

Rue du Cherche-Midi, Париж-6. Май, 2012. Ще придружавам Тимо, моят традиционен парижки домакин, който е поканен на гости у приятелско семейство. Тимо иска аз да бъда неговият “плюс един” човек на партито. Причината е ясна: не смее да ме оставя сама в апартамента си, защото или ще ме удари ток от тостера, или ще се заключа отвън и ще трябва да викаме ключар, който да отвори вратата срещу 200 евро. Тимо е на работа до 19 часа̀, затова ще се срещнем направо на адреса. Супер, тъкмо имам време да поогледам по магазините за подарък за домакините. Тъй като не ги познавам и не знам нищо за тях, решавам да не рискувам и взимам класически козметични подаръчни комплекта “pour lui” и “pour elle”, демек за него и за нея.

Семейството се оказва от двама мъже. Докато Тимо се черви заради мен, единият ни домакин спасява положението като весело подхвърля: “Мерси, тре жонти! С Марсел по-късно ще се разберем кой ще е жената и кой – мъжът.”

Ню Йорк. Юли, 2014. С гаджето ми намираме почти нов айфон на дъното на джакузи (!) по време на частно парти някъде в Долен Манхатън. След като се прибираме в AirBnB квартирата, го изсушаваме в купа с ориз и телефонът си заработва като пич. Само че има парола за достъп. Гаджето ми е милениал с кибер мозък по рождение и след като изглежда няколко тюториъла в YouTube, успява да го отключи без проблем. Но понеже и двамата си имаме готини телефончета, решаваме да го подарим на някого в нужда. Аз се заемам да изтрия цялата информация от находката ни и когато се прибираме в България, го подаряваме на един братовчед. Той се радва като луд. Заради разходите по 5-годишните им близначки, обзавеждането на новия апартамент и свекървата с оперирана тазобедрена става,
не може да задели дори едни 1000 лева за айфон.

На другия ден ми се обажда жената на братовчеда и изфучава да не съм стъпила в дома им, поне докато близначките не навършат пълнолетие. Работата била там, че, изглежда, съм подходила твърде небрежно към рисетването на телефона. Когато децата го разцъкали, вместо Angry Birds открили голи снимки на предишния притежател в непристойни пози и в компанията на различни партньори. И от двата пола.

Благоевград. Февруари, 2015. Ще ходя на рожден ден на майката на приятелката ми Мими. Понеже знам, че другите поканени ще гледат да минат с ваучери за пазаруване от по 20 лева и гербери в целофан, решавам да демонстрирам класа и превъзходство като подаря на рожденичката кашмирен пуловер. Сещам се, че съм забравила да го опаковам, чак когато таксито вече чака пред нас. В бързината грабвам една използвана найлонова торбичка и слагам пуловера в нея. Ще се извиня, мисля си аз, докато се возя на задната седалка, макар че, от друга страна погледнато, едва ли е нужно да се извинявам за липсата на опаковка при положение, че съм купила дреха за 140 лева!

Само 15 минути по-късно обаче се налага да се извинявам тройно повече от предвиденото, понеже в торбичката преди пуловера е имало парчета баклава, увити само в салфетка. Кашмирът е съсипан.

Летище “Каструп”, Копенхаген. Декември, 2017. В последния момент преди да се запътя към гейта за София, решавам да купя нещо за подарък на приятелката, която се грижи за котката ми в мое отсъствие. “Нещото” трябва да изразява преклонението ми пред подвига на момичето. Знам, че заради лошия характер на котката ми, тя е влизала у нас да я храни, екипирана с три номера по-големи рибарски ботуши (за предпазване на краката) и градинарски ръкавици за присаждане на кактуси (за предпазване на ръцете). От фришопа купувам за себе си бутилка водка, а за нея търся нещо, от което се хваща диабет, но е в луксозна опаковка. Спирам се на необичайно обемна кутия с логото на Anthon Berg – най-популярният датски бранд за шоколадови и марципанени изделия. На картинката страхотно изглеждащи трюфели, поръсени с начукани бадеми, са подредени върху порцеланов поднос за сладки на два етажа.

Заповядай, скъпа Динка, да се подсладите с вашите за предстоящите празници! – издекламирвам със самодоволна усмивка, докато й подавам кутията. Чак сега, година по-късно разбирам, че в кутията не е имало и кьорав трюфел на
Антон Берг. Била съм й подарила тъпия порцеланов поднос от картинката.

Понеже познавам доста Василки, Данчовци и Ивани-Александри, очаквам през януари да ме поканят на 5 до 8 именни дни. Този път обаче ще накупя и аз ваучери за по 20 лева. Така де, и без това като подарявам La vie est belle на някого, животът му след това не става като този на Джулия Робъртс от рекламата…

 
 


Повече информация Виж всички