Историята – предметът, с който всяко българче трябва да е наясно. Аргументът е, че съществуването на нацията определя интереса към миналото, а съществуването ѝ се основава на общ исторически език (общо минало). Това е кръгов аргумент, при който едното твърдение потвърждава другото и обратното.
Разбира се, нацията не е съществувала преди формирането на националната държава, а българската националност е резултат от етническо обособяване в рамките на Османската империя. Етносът е продукт на групова идентичност, базирана на определена култура, език и т.н. Той не може да бъде „открит“ в индивида на базата на биологични черти и не съществува ако не бъде групово заявен.
В Средновековието не са съществували нации, а народи, които са били съвкупност от племена, живели в рамките на една или друга империя.
Днес обаче Средновековието има ключово място в националните митове, които ни дефинират като част от една идентичност с дълбоки корени в миналото. Факт, който несъмнено допринася за чувството, че ние сме велик, исторически народ, който обаче има качеството да забравя за себе си и за величието си. Не само това, но този народ – вече нация – е онеправдан и потискан, мразен от чуждите, но зависим от тях и още не осъзнава напълно величието, което ще му донесе заслужения възход.
Една или друга версия на тази притча, която успешно пресъздава отрицателния патос още от Паисиевата история – с чувствата за унижение и малоценност, взаимни нападки и гордост от славното минало – е дълбоко залегнала в патриотичното ни образование. Историята ни днес е един изопачен разказ на внимателно подбрани детайли, който ни държи в плен на едно героично минало и неговите ценности, често без да си даваме за фаталните импликации върху индивидуалната и колективната психика.
Неслучайно, обществото ни се намира в едно непрестанно търсене на образа на героя – бил той спортист, учен или наподобяващ бунтовник, който да ни спаси и да ни даде чувство за стойност.
Чувство, което не сме намерили сами вътре в себе си, но за което претендираме на базата на „общ корен“ с другия.
Тази митологизирана история, с която ни кърмят още от училище, се нарича национализъм. Макар че той ни се представя днес като защитник на местната култура пред разтварянето ѝ в глобалната „супа“ – модерна, безлична, чужда и меркантилна – ефектът всъщност е обратен. Автентичните, местни култури, традиции, ценности, минало и представа за света се обезличават под сянката на един пошъл, евтин българизъм, като от роман на Розмари де Мео, който ни превръща в магнитче за хладилник, значка в нечия политическа платформа, но не и в информирано, критично, мислещо общество със самочувствие.
Затова нека да разгледаме по-подробно основите на нашето образование по история.
Болшинството от днешните националисти едва ли си дават сметка колко много от основните си уроци по история дължат на управлението на Тодор Живков. Като например „триединната теория за етногенезата на българите (траки, прабългари и славяни), според която българската народност придобива завършен вид и единство през IX век“ както и вменяването на фалшивата идея, че „българската държава има уникално развитие в европейската история, тъй като е изградена на „национален принцип като държава на един народ“*.
През 70-те и 80-те, професионалните историци се наемат с пропагандирането на „националната кауза“ и реабилитирането и възхвалата на великите средновековни ханове и царе, създали силна, централизирана държава. Това се приема добре от властта, легитимирайки авторитарните и тоталитарните амбиции на режима, а тези исторически владетели се превръщат в модел за подражание на Живков, сам проектиран в паметта като Баща на нацията.
Този период ражда „историци“ като Божидар Димитров, бивш сътрудник на ДС, дългогодишен ръководител на Националния исторически музей, който успешно пренася патоса на късния националкомунизъм в по-новото време. Той е известен с българизирането на историята отвъд всякакви факти, например чрез портрет на братята Кирил и Методий представящ ги за български потомци, както и с наратива за „расовия тип“ на българина, за „нация“ и „национални държави“ в ранното Средновековие, и за българите като „цивилизатори на славянския свят от Одер до Урал“**.
Димитров, както и учителят му – Николай Генчев, допринасят силно за патриотизацията на историята и легитимирането на насилствени, държавни актове като т.нар. „Възродителен процес“.
Учебниците по история след Освобождението също съвсем целенасочено наблягат на патриотичните разкази за двете български царства от VII до XIV век, като част от усилията да се възпита „относително хомогенно население, споделящо общи познания и ценности, т.е. нация“***. Запознаването с най-известните ханове и царе (Аспарух, Крум, Борис, Симеон, Петър, Самуил, Асен I, Калоян, Иван Асен II, Иван Шишман), с големите религиозни и културни фигури (Кирил и Методий, Климент Охридски, Патриарх Евтимий) и тези на българското просвещение (Паисий, Софроний и др.), отразява роматичния стремеж на историографията ни и до днес да се предава миналото чрез образа на силни личности, „строителите на историята“. Заучаваме един низ от големи събития, който цели да демонстрира историческото наличие на това, което разбираме като „български народ“.
Пренебрежимо внимание се отделя на бита и културата на хората в миналото, на анализа на социалните роли и обществените течения.
Това историческо фокусиране на образованието главно върху великите личности и военната култура води до „естественото“ отписване на почти пет века история в рамките на Османската империя, определяни само като „Тъмни векове“. В общественото съзнание остава представата, че сякаш почти нищо не се е случило тогава, освен репресиите срещу покорения народ. Сиреч, пет века кръв и сълзи, докато не настъпва момента за църковна независимост и национално освобождение.
Какво да кажем за всичките развиващи се занаяти, дали образа и красотата на възрожденското изкуство? За произхода на местните ритуали, народните традиции и вярвания? Те вековен, зимен сън ли са спали? Разбира се, по-лесно е да изглежда така, за да няма алтернативи на модерния прочит за живота в Османската империя, които да му приписват каквото и да е жизненост. Така по-лесно можем да продължаваме да наричаме османското владичество „турско робство“ и да подклаждаме омраза към турците, с които сме живели заедно векове. Срещу които никой от известните ни революционери не е демонстрирал расизма от последните 100г. българска държава.
Вместо това се акцентира върху средновековната държава и нейните предполагаеми предимства – силна, централизирана, авторитарна, която налага своя ред и имперски ценности, асимилирайки околните племена и народи, в името на България. За чиста монета се приема, че колкото по-далече са стигали границите на средновековната държава, толкова по-добре, макар историята да признава, че войнствената, колониална политика на царе като Симеон, води след себе си дълбоко изтощение и социален упадък, който в случая неминуемо допринася за разпадането на първата българска държава.
Реабилитирането на мита за Велика България няма за цел да ни запознае толкова с реалната история на съвкупността формирала българския народ, колкото да оправдае териториалните претенции на новата национална държава. Затова и до днес, и в училище и в медийните наративи по история, се пренебрегва факта, че т.нар. „български народ“ е продукт на преселението и съжителството на множество племена, които в голяма част от времето са живели както заедно, така и в рамките на чужди държави и са споделяли различни традиции и обичаи.
Факт е, че определена българска националност (но не и нация!) е съществувала преди възхода на национализма и новата национална държава, и че паметта за по-ранната държавност „е стимулирала запазването на историческото съзнание и националната солидарност“****. Както и основаването на независима Българска екзархия и съживяването на българския език и образование.
Този етап от историята днес разглеждаме като „Възраждане“ – ново раждане на „старото“, събуждането на творческото и героичното.
И досега това се въприема като връхната точка на българския национализъм, който внезапно е на път да осъществи най-смелите си претенции за териториално разпространение чрез Санстефанския мирен договор. Тогава Русия създава една огромна България, която ще бъде неин сателит, преди Великите сили да предоговорят границите ни. Разбира се, този развой поражда чувство на ощетеност и превръща Санстефанска България във фикс идея. Идея, чиято сила си личи и в честванията на договора, започнали по комунистическо време, преди 03 март да бъде обявен за национален празник от новия режим през 1990г.
Днес историята на Възраждането е религия, чийто образ е навсякъде, а ние трябва да се преклоним пред него и да се покаем за това, че сме се отказали от мечтата за Велика България, отстъпвайки нравствено на тази отминала епоха. В този контекст, историята на Паисий се е превърнала в нещо като библия на българския национализъм, чрез която и днес ни втълпяват че ключът е във величието на миналото и „ние“ сме нещо по-специално от останалите народи.
А пък модерните ни царе и ханове са героите на освободителното движение. Отвъд отдаването на заслужени почести и признания за техните заслуги, те биват превръщани в нещо много повече – образ, който да олицетворява величието на нацията. Нека да вземем за пример съдбата на историята***** за Васил Левски.
Героизирането на Левски е резултат на първо място от нуждата от национален образ, който да е само наш, да е чист, да е идеален. Съвременниците му, макар да му отдават почит като на една от най-важните фигури в революционната борба, не го обсипват със суперлативи. В първите учебници по история той почти не е бил споменаван.
Най-силна роля в изграждането на култа към героя Левски изиграва едноименната поема на Вазов в „Епопея на забравените“. Авторът сам признава как е замислил епичния си цикъл – първо разбрал за цикъла от оди за шведски патриоти на Рунеберг, но най-голямо влияние е оказала „Легенда на вековете“ на Виктор Юго, на която се дължат формата и патосът на „Епопея на забравените“. Впоследствие Вазов прочита и статията на Захари Стоянов, посветена на революционери, завършили живота си със самоубийство. Оттам той взима имената на героите в епопеята, но пренебрегва версията за опита за самоубийство на Левски в килията, в полза на подсилването на мощния образ на обесването и метафората на бесилото като Кръст.
Първите по-големи чествания на Левски започват на 25-годишнината от смъртта му, но най-силният подем във възхваляването на личността му идва след края на Първата Световна война, двете национални кризи и икономическия крах на България, когато се засилва влиянието на един унизен национализъм и ревизията му на миналото.
В този период, образът на Левски е ключов, поради разочарованието от Великите сили и неспособността им да решат „националния въпрос“.
Връща се споменът за призивите на Левски българите сами да извоюват своето, без да зависят от никого, по примера на сърби и гърци. Но сърбите – за които се е бил и Левски – и гърците никога не биха успели без по-ранните руско-турски войни и международните спогодби, които да повишат статута на регионалната автономия в независима държава. В контекста на XIX век просто не е имало друг начин за постигане на независимост, освен чрез посредничеството на Великите сили.
Алтернативната програма е целяла масови мобилизации чрез апела за надетнически обединения, в рамките на които всички балкански етноси на дадена автономна територия да бъдат равни и да съжителстват мирно, както предлага и самият Левски, както предлагат по-късно и въстанията за автономия на Македония в началото на XX век. За съжаление, съвременните фанатици-nационалисти не искат и да чуят за историческото формиране на друг етнос в Македония******, камо ли за македонска идентичност.
Това несъмнено се дължи на късния националсоциализъм на Живков, завръщането на расистки концепции като „биологичния тип на българина“, „една държава, един етнос“ и тесногръдия национализъм, възродил наново крайното дясно. Колко тъжно, че при цялата ненавист към тоталитарния режим и ДС, съвременното образование продължава да отразява поръчковата историография на тези времена, съживили представите за величие и онеправданост, за унижение и за недоверие към околните, чувството за малоценност и непрестанното търсене на спасители и герои, нови бащи на нацията.
В крайна сметка, точно такова национално съзнание е необходимо на един авторитарен режим и така най-лесно се управлява.
Така държавата легитимира централизирания си характер, който, макар и номинално „демократичен“, се стреми да запази колкото се може повече от авторитарния дух на управление на всяко ниво, възвеличаван в патриотичната ни история.
Създаването и поддържането на образа на „нация“ пък отива далеч отвъд аргументите за необходимата обща идентичност, която да ни дава силата и единството, символизирани в историята за снопа пръчки. Тясната, дискриминационна визия на българския национализъм очевидно не се възприема от всички като чиста монета. Тук, на кръстопътя на толкова племена, земи богати на традиции и ритуали, вероятно исторически рядко споменавания федеративен принцип на самоуправление би бил много по-адекватен за съхраняването на автентични, местни, културни идентичности, които да устояват на времето. Не и неукротимата жажда за доминация на един фиктивен етнос над останалите, подклаждана от националната държава.
*https://librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/1940-2013-02-04-11-13-35
***https://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2064-2013-05-22-10-26-10
****https://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1839-2012-11-12-23-32-05
*****https://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2064-2013-05-22-10-26-10
******https://www.marginalia.bg/avtorski-rubriki/stefan-dechev-sled-ilindenski-razmisli-2019/
Вижте още:
