Да, знам, че нямам право. Че не в моя корем расте извънземно, не аз сутрин се оглеждам във водата в тоалетната, вместо в огледалото, и не аз ще се разпъна от стрии и ще преживявам мъките на чудото на раждането.
Знам, че „само съм се изпразнил“ и че моята роля в правенето на бъдещото ни бебе се изчерпва с един оргазъм. И все пак…мъжът по време на бременността също съществува. И не му е лесно.
Жена ми никога не е разпръсквала около себе си лъчи на позитивизъм и всемирна любов, но откакто забременя… стана страховито.
Мисля, че ме мрази. Понякога я улавям, че ме гледа изпод вежди, както се гледа враг, който още не знае, че сте във война. Друг път я улавям, че уж небрежно ме ръгва с лакът в реброто като се разминаваме в кухнята, но съм сигурен, че е нарочно.
Преди харесваше яденето, което й готвех – сега се мръщи на всичко и иска да яде само сливи. Преди харесваше кучето ни – сега мрънка, че й мирише. И това е само деликатната страна на нещата.
Сексът остана далечен спомен. Ако тръгна да я докосвам, става й лошо. Ако не я докосвам – муси се, че не я докосвам – явно била отвратителна. Ако съм до нея и пия вода – гледа на убийство, защото гълтам шумно. Като отида в другата стая – не съм можел да я гледам, дебела ли била вече.
Ако не пия вода, а бира – не съм бил солидарен с нейната принудителна трезвеност. Ако пък взема да пия сок от слива – не съм бил истински мъж, какви били тия сокове?
Като стана непоносимо вкъщи, реших да я оставя малко да подиша – викам си да взема кучето и да ходя на вилата. И като се развихри един ураган: бил съм си бил камшика, мразел съм я, оставял съм я бременна, без пари и без кола. Искал съм да е боса, бременна, до печката.
Ама…казвам…„ти си боса, защото все ти е топло. Бременна си, защото нали, искаше някой да те гледа на старини. До печката си, защото пушиш дневната си цигара на абсорбатора. Ти не готвиш….“
„А, сега и не готвя, така ли???“
„Ама шушчице, пушчице, това не е обида, ти просто…не готвиш. Ако кажеш, няма да ходя на вилата, ще стоя тук и ще ти готвя, докато си работиш от вкъщи“.
Цялата лава от казаните на Ада се излива върху мен.
Не искала да работи от вкъщи, не искала и да й готвя. Искала сливи.
Знам, не е моя работа да се оплаквам. Не е честно. Тя страда от хормони. И все пак, ако не искам да се самоубия, май ще ходя на вилата.
