Историята на семейството на малката Яница е част от кампанията на „Верея“ За повече здрави семейства.
Кампанията цели да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво. Всеки може да сподели вдъхновяваща история на semeistvo.vereia.bg: семейство без брак; „патриархално семейство“; „матриархално семейство“; семейства от един родител и дете; „доведено семейство“; приемно семейство, свързани с брак родители и деца и др. Втората посока на кампанията е да покаже семейната терапия като една от възможностите за запазване на семейството здраво. Специалисти по семейни отношения от Българската асоциация по фамилна терапия ще провеждат безплатни семинари по теми, свързани със семейството на XXI век.
MamaMia и Webcafe са посланици на кампанията „За повече здрави семейства“.
Когато ми отваря вратата на дома им, първото, което ми идва да й кажа е: “Малката, вашите вкъщи ли са?” Слабичка, спортно облечена, русолява, с небрежно прихваната на тила коса и широко усмихната, Тони прилича на тийнейджърка. Досещам се, че всъщност тя е едната основна половина от семейство Антония и Страхил Кюлюмови само, защото съм наясно, че у тях децата са две – син на двайсет и една и дъщеричка на осем. “Като момиченце си” й казвам, докато влизаме заедно в цветното им фамилно жилище и погледът ми се разхвърчава като ято пеперуди по картините, снимките и малките красиви предмети наоколо.
“Ами, ами… момиченце” – отвръща ми Тони и за първи път от много време виждам как пораснал човек се изчервява от свян. “Ето го момиченцетооо”, почти изпява тя и откъм кухнята долетява малката Яница – госпожица с две перфектни плитки покрай грейналото си лице, които естествено ми идва закачливо да подръпна. В отговор Яница деликатно хваща с два пръста кичур от косата ми и лекичко го опъва. Приятелки сме!
Нали знаете, че домовете олицетворяват общия дух на хората, които ги населяват? У Тони и Страхил някак веднага придобиваш усещането, че цялото семейство е наоколо, въпреки че в първите минути на гостуването ми там сме само ние трите. Константин, баткото на Яница, ще се появи след около половин час – като всеки уважаващ себе си млад човек той спи до по-късно. Страшко или Страхилин пък, както нарича съпруга си Тони, става в пет, за да може да прекара няколко часа в началото на деня с възрастната си майка. Прави така от години, абсолютно всяка сутрин, без изключение. Когато малко по-късно чуваме превъртането на ключ в ключалката на външната врата, Тони приповдигнато ми обявява “Ето го и моето момче”. И след секунди Страхил се материализира в рамката на вратата. Толкова е бодър, че вътрешното ми аз подзсъзнателно вече му се възхищава. Да се излюпваш в такъв нечовешки ранен час ежедневно и въпреки това да излъчваш енергия на атомен генератор, е качество, което имат само влюбените в живота. И тези, които не се вторачват в трудностите му, а изживяват на пълни обороти приключенията, които съдбата е замислила.
Пък по отношение на съвместната житейска история на Антония и Страхил, тя определено добре си е развихрила въображението…
Двамата са заедно вече двайсет и две години. Срещнали се в едно частно радио, където по онова време били колеги. Тони работела зад микрофона още като студентка, а пък Страхил Кюлюмов е едно от познатите новинарски имена от радиоефира на 90те. Докато се разминавали в студиото, той от време на време я закачал, а тя абсолютно отказвала да му обърне внимание. “За мен той беше някакъв си плешив чичко с мустаци, който на всичкото отгоре е и с петнайсет години по-голям!” , признава през смях Тони. Малко преди това приключила с една дълга и бурна ученическа любов, след която изобщо не била на вълна за връзки и срещи, камо ли пък за обвързване и деца. Когато била на пет години, татко й напуснал семейството си по баналната схема “любов с колежка” и така и повече не се поинтересувал от двете си малки дъщери. Девет години по-късно починал, а като наследство от него Тони и сестра й получили пакет от сто дъвки и две отдавна омалели им кожухчета. Когато ги купувал, бащата явно нямал представа колко са пораснали момичетата му, защото така и не ги бил виждал през всички тези години. Пълното му отсъствие в живота на Тони е травма, с която във времето, в което среща Страхил, тя все още не може да се справи. Пък и предизвикателствата имат и още едно отежняващо обстоятелство – обикновено никога не идват сами. Скоро, след като за втори път губи баща си, Тони се прощава и с по-голямата си сестра. Момичето почива неочаквано бързо и ужасяващо мъчително от рядък тумор. Още една здрава плесница за крехката Тони…
“Та ето едно такова същество – възприемано като различно от останалите, двайсет и една годишно и вече препатило, скромно, скрупольозно и изтъкано от комплекси и страхове – в една февруарска вечер се оказа за първи път поканено на вечеря от трийсет и шест годишен ерген и колега, при това с най-красивия глас на света, в който…признавам… вече се бях влюбила!” С точно това обобщение Тони завършва тъжната част от разказа за себе си, а блясъчетата в очите й захващат началото на историята на една специална любов. Защото – Та-даааааам! – русолявото притеснително момиче все пак приема поканата за вечеря! И за няколкото часа, прекарани заедно, Тони и Страшко не спират да си говорят, да се откриват един друг и бавно и полека да се влюбват. Всъщност не е било нито толкова бавно, нито толкова полека, защото и двамата наричат любовта си “безумна” и “помитаща”. Това и обяснява решението им само след три месеца да сключат брак. Не, че са особени традиционалисти по отношение на семейния статут – просто практически било по-лесно и за двамата да заспиват и да се събуждат в един дом, а пък майката на Страхил настоявала тази заедност да е скрепена с официален документ.
Сред семейните легендарни смешни истории на Кюлюмови е и тази, в която Тони отива да запише час за сватбата им. Повявява се с цялата си момичешка свенливост в администрацията на ритуалната зала на бул. Витоша в София, където челно отстрелва служителките с въпроса “Какво трябва да направи човек, за да се ожени?”. А след като получава по канцеларски краткия отговор “Да си избере дата”, да попита “А случайно да имате календарче?”…
Така на 24 юни, точно на Еньовден и точно шест месеца преди Коледа, Антония Маринова и Страхил Кюлюмов си казват официално Да. Тези допълнителни обяснения около датата на брака им не са случайни – макар и журналист по професия, Тони е човек на знаците, числата и символите и докато ми разказва за семейството им, непрекъснато прави подобни препратки към Висшия Замисъл на Необяснимото. Въпреки неистовото си желание колкото може по-скоро да роди син на Страшко, забременява с Константин след три месеца – като в приказките, където препятствията пред една мечта обикновено са три. Яница пък се ражда на 29.11.2009 г. – сбор от три единайсетици – нумерологичното число на специалните хора. А малката Пипилота с двете плитки наистина е специално, слънчево дете – съвсем неочаквано и против купищата предварителни изследвания по време на бременността, тя се ражда със Синдром на Даун. Факт, който само за малко помрачава щастието на тандема Тони – Страхил – толкова, колкото да разберат, че допълнителната хромозома на дъщеричката им е онзи важен житейски подарък, който те кара да откриеш нови пътища и нов смисъл. И да ги приемеш с любов.
Днес Тони, като председател на сдружението на родители на деца със Синдром на Даун, работи почти непрекъснато в името на тези различни деца и тяхното бъдеше. Страшко е нейната опора. Преди да се вземат с Тони на три пъти стигал почти до брак, но винаги нещо се случвало и плановете пропадали. Знаела е тя, съдбата, че му предстои среща с неговото си, едно единствено момиче. “На стари години”, както закачливо казва Антония, се върнал към университетското си образование по философия и на шега, на майтап, след опита в радиото и няколко бизнес фалстарта, станал учител. Синът им Косьо е студент, а Яница е в първи клас. Докато пием заедно любимото им турско кафе, а аз топя една след друга какаовите домашни курабийки в него, се опитвам да разбера кое е онова нещо, което държи това семейство така здраво заедно. Колкото и да подпитвам обаче, въпросът ми увисва – и у двамата тази заедност е толкова естествена, че не могат да я отстранят, за да я обследват и опишат с думи. Твърдят, че си приличат в много неща, но са и много различни. Страхил слуша джаз, Тони предпочита БГ радио. Тя е човекът, който витае в облаците, а той е заземяващият елемент. В същото време всички са съгласни, че Страхил е по-младият, по-иновативният и по-дръзкият от двамата. Не крият, че са от двойките, които непрекъснато спорят за нещо. И двамата са характери и често семейният баланс минава през бурни реакции. Важното обаче е едно – те са екип! Каквото и да става, взаимно се покачват на рамената си и оттам виждат светлината на хоризонта. Намерили са се един път и вече двайсет и две години не изпускат нишката един към друг. Заедно обичат да правят много неща – да си готвят и хапват хубаво (да им се чудиш къде ги слагат тия блюда в тези атлетични фигури!), да си правят малки екскурзии, да ходят на море, да потъват в уюта на семейните празници, които и за двамата са време за пантофи, разговори и смях у дома.
“Има ли за мен останало кафенце?”, пита Страшко, докато аз се приготвям да си тръгна. “Май свърши, но ей сега ще ти направя ново!”, отговаря му Тони и го докосва по ръката. Става ми мило от този малък жест за доставяне на радост. Представям си как затварят вратата след мен, а светът им отново си е само техен и цял. Понякога труден, често шумен от спорове и банални, делнични реплики, но споделен и отвоюван. Безопасен. Смислен. Завършен.
Ухаещ на турско кафе и домашно приготвени какаови бисквитки…
