В България се чисти и се мие, и се тупат килими, и се лъскат прозорци с вестник, и се бърше прах непрекъснато. Това е така.
Едно от решенията ми за 2018 година е да събирам по-често приятели вкъщи, без да имам време и намерение да хигиенизирам основно и подреждам повече от веднъж в седмицата, тъй като ходя на работа, спортувам и водя интензивен и интересен социален живот, който ми е по-голям приоритет от плочките в банята.
У дома не блести и рядко ми се занимава да го правя да блести по добра стара българска домакинска традиция, съхранена от и за свръхчовеци.Или още по-конкретно и честно казано – свръхжени.
Сещате се – в типичното селско семейство прането не само се простира, но и се сгъва под определен ред и ъгъл, прах се бърше, дори когато няма прах, глади се денонощно пред телевизора, а ако не се събуете на входа, настъпва нещо подобно на драматична сцена от индийски сериал, в която снахата е забравила да купи ориз от пазара, а свекървата я гледа на умирачка.
Така, де – човек невинаги има с какво да блесне в този живот, но пък, виж, подът…
Дълго време се опитвах да боря вродената си хаотичност у дома и в голяма степен успях, колкото да е прилично и уютно за средностатистическия адекватен човек, прекрачил прага. Като за стринка ти Сийка от Полско Пъдарево никога няма да го докарам. Това ми е таванът.
Чарът на дома е в неговата автентичност и е лицемерно да каниш близки и приятели в нереалистична атмосфера, където всичко блести като в каталог. Всъщност, дори в каталозите на мебелните компании такива чак напъни няма. Човек трябва да е честен със себе си и с хората.
Наскоро във Facebook попаднах на един цитат, който много добре обяснява драмата с домашния ред и нейното препоръчително превъзмогване. Той гласеше следното: „Sorry for the mess, but we live here“. Именно.
От чисто психологическа гледна точка този така характерен порив към стерилитет у дома също е любопитен. Винаги съм смятала, че прекомерният стремеж към изряден ред във външния свят е по-скоро признак за хаос във вътрешния и опит за „изчистване“ от разни неща, дето не се виждат с просто око. А може би прикриване и замаскиране на неособено светли и чисти страни от интимното ти човешко съществуване.
Не казвам, че трябва човек да живее в кочина, но ако не си измиеш чиниите веднага след вечеря, а ги оставиш за другата сутрин, няма да завариш зомби октопод в кухнята на разсъмване, нито ще си провален човек, който не става за нищо в тоя живот. Ако си метнеш дънките на пода и си ги вдигнеш след два дни – също.
Знам, че това е в разрез с житейската философия на безброй много хора, способни да водят разговори за пране и гладене така, както други говорят за смисъла на човешкия живот и разширяването на Вселената, но някои предпочитаме в събота да се разходим навън, пред това да полираме посуда.
Както казва една приятелка: „Не мога да разбера защо трябва да се водят цели разговори за нещо, което всеки го прави, ще не ще. Адски отегчително е.“
Да, така е – всички чистим, всички мием, всички все някога гладим…Честото говорене за битовизми говори за човека честно. Отделно от това, сто процента има нещо обсесивно-компулсивно в стремежа към изряден битов ред, а пък всички тези препарати отключват тонове алергии.
Парадоксално е и как много мега подредени домове блестят с изключителния си кич. Говорим за интериорни решения.
Убедена съм, че в онзи апартамент с яркочервена изолация в панелния блок с иначе бежова фасада, както и в този с римския парапет, издигащ се над пасящи коне в Обеля 1, жена за чудо и приказ мие и подрежда от сутрин до вечер.
Жена, защото цялото завъртане на живота около битовизма си е малко или много патриархален прийом.
Каква жена си ти, ако ей сега мина с пръст по перваза на прозореца, и, О НЕБЕСА, прах ми остане по пръста???? ПОЗОР! Не е ли като в аптека – провалена работа… Не дай си Боже пък да си жена и да живееш в нещо като ергенска квартира. СРАМ! ПРОСТИТУЦИЯ!
Често ми се случва да вляза в някой много уютен, далеч не перфектно излъскан, приятелски дом. Стопанинът му обикновено пусне една прахосмукачка в неделя, мине пода, врътне една пералня за 30 минути, па отиде да си живее живота. Без дори да научим за епохалния му битов героизъм.
Защото най-важното в един дом не е тоалетното пате. Най-важното в един дом е усещането за дом. А то се създава от пълноценни личности, способни да се наслаждават на живота си.
