Срещали ли сте онзи тип жени, които уж са усмихнати, уж им се случват страхотни неща в живота, но винаги от нещо са недоволни и се оплакват? Може би самата вие сте такъв тип жена. Аз също бях и знам, че се иска доста смелост и лична осъзнатост, за да признаеш това дори сама пред себе си.
И нямам предвид “здравословното” количество ежедневен мрън от спънките, с които се сблъскваме. Хора сме, нормално е да се дразним на някакви неща. Визирам онова състояние на духа, когато постоянно си недоволен, защото виждаш само какво не се случва по твое желание и по твой план.
Познавам не малко такива дами… Животът успява да им даде точно каквото са искали. Е, все още лятната отпуска не се прекарва на Бали, а Нова Година в Ню Йорк и продължава да им се налага да жонглират с работа и семейство, но главните неща – здраве, съпруг, деца, дом и т.н., вече са на лице.
Те обаче сякаш не виждат тези неща или ги виждат, но пренебрегват, защото има нещо друго, което не се получава както го искат и това ги тормози. Малък пример – казваш ѝ, че домът ѝ се е получил прекрасен, а тя ще ти отговори с “о да, така е, обаче ако знаеш колко нерви постоянно ми коства еди-кое-си, а и спалнята ни е прекалено малка, май ще трябва ремонт, кога ще ни остане време и пари за това не знам…”; или ти разказва за почивката си, как с мъжа ѝ са отишли на страхотно място за няколко дни, но не е успяла да си почине, защото постоянно се е дразнила на трафика, на забравени при стягането на багажа дрехи и т.н.
Наскоро прочетох едно изключително точно определение на това състояние, дадено от блогърката (и майка на 2 деца, и съпруга) Рейчъл Мейси Стафорд. В нейното виртуално местенце – “Hands Free Mama”, тя описва как сама се е преборила с този проблем.
Разбира се, на първо място стои осъзнаването му. Дълго време сама не е усещала какво не е наред, но за сметка на това постоянно се е чувствала под напрежение, стресирана и изморена. И то защо? Защото ѝ се е струвало, че нещата все не се нареждат както трябва, че има прекалено много задачи в списъка си за изпълнение и почти никакви отметнати, че все не ѝ остава време за нещо, а уж така надлежно планира всичко.
Самата тя споделя, че е получила от живота това, за което е мечтала – прекрасен съпруг, разкошна сватба, две чудни деца, къща, осигурен живот. Въпреки това обаче всяка сутрин се будила също толкова изморена и напрегната, колкото е била, като е заспивала.
“Опитвах се да държа всичко под контрол, но постоянно нещата не се случваха както трябва” – споделя тя и допълва как се е опитвала всяка сутрин да организира всички така, че да излязат навреме от вкъщи, но все не им се е получавало. Голямата ѝ дъщеря виждала колко е ядосана от това и решила да започне да ѝ помага, в следствие на което още повече забавяла процеса, а майка ѝ още повече се изнервяла.
“Сякаш можех да прочета мислите ѝ – мама е ядосана, мама е изморена, мама е стресирана… В еидн момент обаче осъзнах, че пропускам най-важното – как детето си обяснява моето нещастие – мама е ядосана на мен, мама е изморена заради мен, мама е стресирана от мен.”
Пиковият момент на осъзнаване на проблема дошъл, когато със съпруга ѝ отишли на почивка, но въпреки всичко, тя не можела да спре да се ядосва вътрешно за най-различни неща – забравила да зареди миялната на тръгване, вратата на гаража правела проблеми, не отишли достатъчно навреме на летището, заради трафик и т.н.
Рейчъл споделя как в един момент от тази почивка мъжът ѝ се обърнал към нея с изражение сякаш някой е починал и без обвинения, но сериозно ѝ казал “Ти вече никога не си щастлива”.
Тя не е искала да приеме това, моментално започнала да се оправдава – пред себе си, пред него, пред света, че е просто претоварена, изморена и т.н. Вътрешно обаче вече знаела, че той е прав, че децата ѝ също ясно виждат проблема ѝ и че тя сама си трови живота.
Как успяла да се справи? С малки крачки, както споделя.
Първо започнала да работи върху стремежа всичко да е винаги перфектно и по план. Няма как да стане това, а и най-важно е да се гледат “големите” неща в живота – дали всички са здрави, дали в семейството цари разбирателство, а не дали миялната е заредена. Иначе казано – фокусът да не е върху битовизмите. Те така или иначе ще продължават да се случват цял живот, но заслужава ли си да се вглеждаме постоянно в тях?
След това се вгледала в децата си и започнала да ги вижда такива, каквито са, а не каквито ѝ се иска да бъдат. Започнала да насърчава личните им прояви, мисли и желания, а не да се опитва да ги прави перфектни. Насърчавала успехите и старанието им, а малките “провали” ги поглеждала с усмивка, а не с вечен укор, че не могат да свършат нищо както трябва.
Както Рейчъл сама обяснява – “Реших да виждам цветята, а не семената”. Едва ли можеше да опише по-точно както проблема, така и решението.
Изводът от всичко това е много простичък – всичко си го правим сами ние. Целият ни живот се подрежда от нашите собствени действия, чувства и дори мисли.
Никой друг не ни е виновен или отговорен за щастието и нещастието, а всичко се корени в това как ние приемаме света и как избираме да живеем в него – дали ще останем вторачени в несъвършенствата и недоволни от тях, или ще разперим ръце и с усмивка ще приемем себе си и всичко около нас такова, каквото е.
