„Са очакваш некво страшно парче“. Или някакво страшно откровение. Заглавието предразполага към мига, в който той е клекнал пред мен с годежен пръстен с чутовен диамант и е казал със сподавен глас „Ще се омъжиш ли за мен?“. Или към момента, в който ме е докарал до четири поредни оргазма. Или към отрязъка от време, в който е казал, че го повишават и ще погасим кредита на апартамента по-бързо, отколкото сме очаквали.
Но не е това. Не защото предишните не са се случвали. Нека да гадаем дали са се случвали. А защото любовта се намира в това някой да знае точно от какво имаш нужда точно кога.
Нека ви кажа нещо за мъжа ми: той е чудесен човек. Белезите на смъртта са нашарили лицето му като безпощадно младежко акне, но той страстно вярва в живота. Любовта му е била предавана по грозен начин, но той никога не се е отказал от нея. Животът го е пообрулил, но изглежда с 10 години по-млад. Той е свръхдосаден дървен философ, но ако трябва да избера с кого да тръгна на война, той ще бъде човекът, който ще ми пази гърба.
Но аз не го обичам заради това. Може би защото съм жена, а природата ни е отредила да пазим най-големия къс сърце за обичта към децата си.
Затова и мъжете ни често са или в единия край на оста: обекти на безпаметно влюбване с повръщане и разстройство, или в другия – абревиатуарата от женските форуми „ММ“ (в превод: моят мъж, разбирайте – безименната фигура, която спи от другата страна на леглото. Докато не родим, разбира се. Тогава се премества на дивана.) Мъжът често е или „Големия“, „The Big“, по който леем сълзи до предсмъртна дехидратация и заради който си изпиваме душата през сламка, или „таткото“ от майчинските форуми – мътна фигура, която е спомогнала за раждането на детето, след което е останала някъде много назад, след помпите за кърма, след разходките на „бебка“, след всичко, свързано с детето.
И сякаш губим онзи магически облак от време, когато мъжът не е обект на страстно, потно влюбване, нито патерица при отглеждането на дете. А на този облак живеят много моменти, които не бихте искали да пропускате в едничкия си живот.
На него сте вие двамата в колата по път със завои под златните листа на умиращата есен на фона на все още лятното небе. На него сте вие двамата на края на света, направили идиотски физиономии на селфи, което после ще закачите на хладилника. На него е първото ви море, на което вие подписквате, докато влизате във водата, а той ви се смее.
Има едно пространство, в което сте само двамата. И ако то е наситено, а не приича на ементал, в чиито дупки може да пропаднете, може да продължите напред.
Не зная какво трябва да притежава един мъж, за да бъде обичан от жена. Галантност, красота, бяла усмивка, добри маниери, хубава стойка, висока позиция, златен ланец, скъсани дънки, модерни мустаци, запас от смешни вицове, пачки с наднормено тегло в портфейла, мощна харизма за пред другите жени…не зная. Сигурно.
Женският мозък със все цялата му лимбична система, амигдалата, хипокампът, невроните и всички останали мозъчни джаджи, които дефинират в кого ще се влюбим и кого ще заобичаме, това е цяла вселена, която Джордж Р.Р.Мартин, Стивън Кинг, Джоан Роулинг и Толкин не биха могли да измислят след цяла вечност творчески семинари. А повярвайте ми, тези четиримата могат да измислят всичко.
Мога само да ви кажа кога аз разбрах, че обичам мъжа ми. Имаше един момент, в който лежахме на плажа на „Градина“ под един лилав чадър, слънцето залязваше и бризът стана хладен, той ме зави с шареното ми парео и каза на чайките „Шшшшт….тихо!“…Не беше тогава.
Имаше един миг, в който ме погледна в безсърдечно горещия бразилски въздух, натъкмен с червена папийонка, и каза „Да!“. Не беше тогава.
О, да не забравяме и минутата, в която се отказа от високоплатена, престижна работа в Холандия, защото не ми харесваше въздуха в Утрехт. Може би тогава…не.
Но миналата вечер бях малко изнервена. Бях си изгубила една златна обица, имах деликатни проблеми със закона, изпитвах творческа немощ и бях убедена, че съм отрепка, която не може да…Боже, не може дори да купи на мъжа си гащи, които са му по мярка.
Събирах прането и се натъкнах на скъпи боксерки, които му бях купила като компенсация задето бях оставила повечето му да мухлясат в пералнята. Бяха с поне 4 размера по-малки от тези, които носи, някакъв скандален мъжки XXS. Не знам защо бях решила, че носи такива.
Изпаднах в прилична хистерия по повода, мрънкайте през сополи, че дори не знам какъв размер гащи носи мъжа ми след няколко години съжителство.
Тогава той взе едни свои стари боксерки и не особено сръчно ги наложи до тези, които му бях купила, казвайки: „Но виж, почти същите са“. За простото око беше очевидно, че проклетите боксерки никак не бяха същите. Но усилието, с което се опитваше да скрие половината от старите гащи под мишницата си, за да ме накара да се чувствам по-добре, ме прасна през главата.
Мамка му. Обичам този мъж.
