Край. Загубих го. Миналият вторник бях щастливо бременна в края на третия месец. А този се събудих в болница с празен корем и празно сърце. Да, минах с превишена скорост от квартал „Пълна къща с детски смях“ до предградието „Мамка му, защо на мен“.
Знам, че много много жени минават през същото състояние и емоции. Поне половината от моите близки са преминали през някаква форма на несполучлива бременност. Слава Богу, сега всички те са щастливи родители на едно или две деца. Въпреки това, болката намалява твърде бавно и все още ми идва да разбия чаша с вода в телевизора щом пуснат поредната детска реклама featuring щастливо семейство с красиви деца. И да, иде ми да изкрещя и да залея със студена вода всички тези мили майки, които врякат в онлайн пространството за несгодите да бъдеш майка, за недоспиването, за умората, за повръщането, за нааканите памперси. Мили мои майки – вие май не осъзнавате колко сте щастливи, че сте родили здрави деца.
Ако не ми вярвате – елате в отделението на която и да е АГ болница, в което лежат проблемните бременности и ще осъзнаете какви щастливци сте. Във всяка стая ще видите поне по три, четири жени, лежащи чинно без да мърдат в отчаяни опити да задържат децата си, които са заченати с инвитро или с доза късмет у дома. Ако влезете вечер ще видите и такива като мен, които вечер съвсем тихо пеят на децата си приспивна песничка поставили ръка на корема си с надеждата да бъде чута. А ако се разходите в коридора ще видите минимум две жени с почервенели от плач очи, придържащи отчаяно все още големите си кореми. Често са следвани от мъжете си, които с притеснен и навлажнен поглед им помагат мълчаливо. Защото когато съществува риск да изгубиш така чаканото бебе не ти се говори много. Само се молиш и стискаш ръката на човека до теб…
И ако не си от щастливците, чиито деца биват спасени от добрите гени, медицината и Господ, то след няколко дена престой в болницата си тръгваш от там с празен поглед, опрян на ръката на любимия мъж.
След това се прибираш в празния апартамент с всички вече изпразнени от смисъл планове и след като увериш близките, че си добре с възможно най-ведрия тон, рухваш от плач сама. Посреща те календара замръзнал на датата, в която всичко се объркало, неизмитите чинии в мивката, изсъхналите цветя във вазата, които си купи, за да се разведриш от мрачните мисли миналата седмица, новата рокля, която си купи за по-напреднала бременност и няколко снимки от ехографа на вече мъртвото ти дете.
Решаваш да бъдеш силна и да прогониш духа на болестта витаеща в апартамента, като измиеш и оправиш всичко. Лягаш в чистото легло и благодариш на Бог, че си жива и здрава… предвид ситуацията. Знаеш, че животът продължава, че след време отново ще опитате да имате бебе, но идеята за отложеното пътешествие с кола из Италия вече не ти звучи изкушаващо, забранените доскоро храни също не са толкова вкусни колкото си спомняш.
Но забърсваш сълзите и продължаваш уж бодро напред на принципа „Fake it until you make it“. Все пак трябва да се възстановиш бързо, за да си дадеш шанс някой ден наистина да станеш майка.
А вие, мили мами, отидете и прегърнете децата си независимо колко шумни, непослушни или палави са. Независимо, че не ви слушат, че не си ядат закуската, че не искат да се облекат или че се карат за играчка с братчето си. Благодарете на Господ и на вашите лекари затова, че сте успели да родите своя рожба, защото да бъдеш майка не е право, а истински подарък.
