Докато сме в кратко затишие – между отминалите матури и изнасянето на резултатите, си мисля: „Пак на отличниците им гръмнаха бушоните, пак изтрещяха на най-лесните въпроси, пак ще получат по-малко отколкото заслужават!”
Това явление – да се представят под възможностите си на изпит, стана симптоматично за знаещите, разбиращите, можещите, челите. Сега станало-каквото станало…Да се постараем догодина да не е така.
За мен има два основни типа отличници.
В едните всичко крещи: „Аз знам най-много! Аз най-добре ще го обясня! Аз наистина се вълнувам от проблема!”. Това, което крещи, всъщност е Истината. Тези деца учат с ентусиазъм и радост. Те допълват учителя, прекъсват го, помагат му да се изкаже, поправят бързо грешките му. Тях учителите не ги обичат. Кой ще харесва да бъде гледан под лупа непрестанно и всяко малко петънце по него да бъде забърсвано с кърпичката на детската любознателност и осведоменост!?
И ако питаме Истината, тя ще ни каже, че този тип отличници са мощните генератори на науката и знанието, че те са моторите на креативността и напредъка. Защото човек, който излиза за изпитване заедно с чина, е доказал, че за него пречки и прегради не съществуват.
Другият тип са тайните отличници. Те всичко си знаят, винаги имат домашно, подготвени са безукорно за часа, нямат празнина в обучението. Но тази информация за тях остава дълбоко засекретена – знаят я само те и по-прозорливите учители. Скришните отличници сякаш се срамуват да поднесат бележника си за поредната шестица. Родителите им често научават за високите оценки на родителска среща и благодарение на това, че постоянно звънят на класната да питат.. Забулени във воалите на неудобството и скромността, тези деца се подготвят за живота дискретно и ненатрапливо, но някой ще трябва да им прави път, за да напредват.
Какво е общото между едните и другите?
Големите родителски надежди; нечовешките амбиции; лудият стремеж към първенство; острият остен, с които децата са подкарани към най-високата летва. И няма никакъв шанс да не я прескочат – това е единствената възможност!
От тях се очаква много – всичко. Ако на изпита има една шестица – тя трябва да е тяхната.
Децата се побъркват от притеснение и стъпват накриво.
Велизар е много умен, чел е всички изучавани произведения, може да направи перфектен анализ на всяко. Тодор не е чел почти нищо, защото му е скучно, никакъв анализ не може да направи. Малко след запознаването ми с тях, поставях напълно заслужена шестица на първия и измъчена, изтерзана тройка на другия. На всеки пробен изпит обаче първият получаваше оценка около 5,10, а вторият – около 4,90. Защо? На Велизар му се казваше: „Ти трябва да изкараш с шестица!”, „Ти си длъжен!”, „Ти непременно …”, „Ти на всяка цена…” и той трепереше за изпита. Тодор казал, че госпожата ги е предупредила да са спокойни на теста и бързо приключил самоподготовката.
На самия изпит Велизар объркал Бръчков със Странджата, макар че добре познавал произведението, нещо просто станало, дал накъсо. Тодор дал верен отговор, защото си спомнил колко неадекватно се смял, че най-младият хъш се казва Бръчков.
Калина правеше великолепни преразкази – богат език, перфектна грамотност, отлична памет, усет за детайла. Прецених, че може да спре с това упражнение, но майка й искаше да я превърне в машина за трансформиращи преразкази – измисляше й домашни, изискваше, настояваше. И на изпита – на нашата машинка й изгоря моторчето. Объркала глаголните времена, нещо, което никога не е правила.
Никола можеше да разтълкува какво значи възгласът: „О, Шипка!”, поставяше ясни, конкретни, умни, аргументирани тези. Но на пробния изпит – не можа. Галин се счупи да се смее на догадките си, че опълченците обичали пица, шипков чай или мармалад. Хубавичко се позабавлява, но в сериозния момент беше отговорен и точен, просто не се притесняваше.
Кари написа на изпита изумително есе, но забрави да назове жанра му, както се изискваше от условието. Сега кой знае, че тя в тънкости владее есето и литературно интерпретативното съчинение, че прави разлика между двете.
И, скъпи родители, спрете с това гонене на шестици. В българското образование те нищо не значат. Не видяхте ли, че по-посредствени съученици на вашето дете имат такива оценки, а вашето влачи петици. И това е, защото много знае, изпъква като „въшка на чело”. А както сте чули, който пирон най-много стърчи, най-много удари отнася…
Не тормозете и вие децата си, не искайте непременно, не ги травмирайте, не ги шокирайте, не ги паникьосвайте! Поне вие ги пожалете!
Дали вярвам на отличниците? Да – на тях се крепи светът…дори, когато изкарват четворки…
