Българите не четат! Накратко, така могат да се обобщят резултатите от проучване на „Алфа Рисърч“, представено в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ през втората половина на март. В резултат на дългогодишното изследване са публикувани две книги – „Читателски практики в България 2006 – 2022“ и „Читатели в текста. Имплицитният читател в съвременната българска литература“. Мисля да ги потърся.
Вижте още:
Според отговорите в проучването, близо 38% от сънародниците ни не четат изобщо, докато други 30.4% прочитат едва до пет книги годишно. Най-четени у нас са публикациите в социалните мрежи – 38.7% от българите посочват, че най-често се спират на такъв тип съдържание.
„Ами, личи си“, беше първото, което си помислих, колкото и надменно да прозвучи.
Не само в България, а и изобщо в световен мащаб все повече се наблюдава тенденцията за търсене на кратко съдържание със силен емоционален заряд и не задължително вярна фактология.
Самите алгоритми на социалните мрежи приоритизират показването на съдържание, което поражда тъжни или ядосани реакции и кореспондира не с рационалната страна на читателите. В резултат общественото разделение между отделени по убеждения групи се задълбочава, а хората са изложени на такива послания, които потвърждават вече съществуващите у тях нагласи и ги заклеват в собствената им правота. Тъжно.
Никога не съм намирала четенето за някаква самоцел. Напротив, при него качеството е много по-важно от количеството. Повърхностното, манипулативното или конспиративното съдържание, каквото се среща в книгите по рафтовете в супермаркетите или, за съжаление, по витрините на особено комерсиалните големи книжарници, влияе на съзнанието на хората по-зле от цялостната липса на литературно съдържание.
Не знам за какво точно си говорят нечетящите хора помежду си, но подозирам, че все пак постъпват по-добре от тези, които… абе, четат пълни глупости, без извинение.
Имам едно мазохистично забавление всяка седмица да чета Топ 10 с най-търсените заглавия за периода на Книжен център „Гринуич“. Всяка седмица видяното ме отчайва и всяка следваща седмица наново се връщам да се отчайвам.
Най-малко половината от заглавията в класацията се свеждат или до самопомощ и мотивация, или до новия жанр чиклит патриотизъм на автори като Розмари де Мео или Виктория Бешлийска, или до биография на някой пресен селебрити покойник, или до конспирация в тематика от рода на „как Западът е виновен, че масоните попречиха на Русия да кацне на Юпитер и да създаде своя криптовалута, с която да станеш богат за една нощ, но това е така заради исляма и евреите“. Ето такива книги са по-лош вариант от никакви книги.
И разказват наративи за героичната виктимизация, с които убеждават колко велика и древна нация сме, но целият свят е против нас, затова и ние трябва да сме против целия свят, и като цяло няма по-велико от българското, а хорото и глаголицата лекуват болести и войни. И пораждат нездрав интерес не към творчеството на някой човек на изкуството, а към клюките покрай живота и смъртта му, а и хранят някакъв култ към личността и благоговение пред известността и богатството. А, да – и правят читателя безкрайно подозрителен към реалността, в която живее, а вместо това го водят към фалшиво просвещение, което съдържа лечение с урина, пиене на белина и носене на шапки от алуминиево фолио. А идиокрацията, както съм споменавала в друг мой текст, не е точно строят, в който ми се живее.
Лошата новина е, че по мои наблюдения книгите на клетия Георги Господинов служат на една трета от купувачите за снимане на фона на маникюра или секцията.
На втората третина – за да обясни високопарно как „този не е никакъв писател, а платен соросоид, и това и аз мога да го напиша, но не съм майцепродавец“. Едва последната третина ги чете със заслуженото внимание и разбиране, пък било то и за да не ги хареса. А именно Господинов казваше, че четящият човек е красив.
Вижте още:
На фона на новината за нечетящите българи попаднах и на още една, с която тя се намира в любопитна корелация.
Друго национално проучване, този път на агенция „Тренд“, по същото време показа резултати, че 90% от българите смятат, че в часовете по БЕЛ трябвало да се изучават повече български автори. Ако имах нужните средства, бих си поръчала проучване сред същите анкетирани, в което да помоля да ми изброят кои са българските автори и произведения, които в момента се учат в час по БЕЛ, ама без да гледат.
Направих кратка справка, за да се уверя, че образователните ми спомени са валидни и до ден днешен – от седми клас насетне небългарски автори присъстват в основната програма единствено в програмата за осми и девети клас. При това отново с класически произведения на ръба на архаичното.
Ако пък не го откаже, тогава ще го бута настойчиво към дискурса на консервативно, патриархално и националистическо мислене, където войната е ценност, сексът е срам, а хората са наши и ваши.
От ученика не само се очаква да чете тези задължителни книги, които не отговарят нито на интересите ма възрастта и съзряването му, нито на съвременната действителност, в която трябва да живее. Не, това не стига, той трябва и да ги „анализира“ като дресирано животинче с единствено правилното тълкувание, което се признава от образователната система.
Можеш да мислиш за делата на Султана от „Железният светилник“ само и единствено това, което учебникът мисли за нейните дела.
Разбира се, хубаво е всяка общност да е запозната с творчеството на авторите си – така опознава развитието и причинно-следствените си връзки. Наред с нея обаче би било желателно да познава и динамиките на общочовешкото и най-вече конфликтите и провалите му. Пък и социалните мрежи, повече на брой от нужното, и световните войни, с две повече от нужното, вече са доказали, че човешката общност не се простира до границите на страната му.
Бих предпочела децата в училище да четяха Ремарк и Светлана Алексиевич, Оруел и Георги Марков, Олдъс Хъксли, Горан Войнович, Булгаков, Цвайг, Маргарет Атууд, Дмитрий Глуховски дори. И Господинов, впрочем, и Господинов. Мисля, че щеше да е по-интересно за самите тях. А наред с това да им говори за грешките, които не бива да допускаме, за грешките, които не бива да повтаряме и потретваме, за хлъзгавите плоскости на гордостта и осъждането, по които десетки хиляди хора са били подхлъзвани към адовите ями на безчовечността.
Бих предпочела да уплаша тези деца и да ги предупредя, отколкото да ги гледам как вървят с гордо вдигната глава и екран пред лицето към нови дъна на човечеството, накъдето ние самите ги водим, но пък с „ура“ на уста и с „Вятър ечи, Балкан стене“ в главата.
Или поне някой през всичките дванайсет години образование да благоволи да ги уведоми, че когато е написал обвинителните си поетични реторики „език прекрасен, кой те не руга и кой те пощади от хули гадки“, както и „нека таз свобода да ни бъде дар“, Дядо Вазов адресира критично не друг, а русофилите.
И вместо сочене с пръст и вайкания в стил „о, неразумний“ по темата защо българите не четат, може би да вземем да им предложим две неща – увлекателно четиво и възможността сами да преценят какво са чули от автора и какво мислят за него.
Заглавна снимка: Хасково, България, 5 ноември, 2020 година / Благодарствено съобщение от пациент към доктор в интензивно отделение, оставено в болнична тетрадка по време на пандемията от COVID-19 / (Hristo Rusev/Getty Images)
Още от Лора Младенова:
