В края на всяка година и началото на новата си правя списък с неща, които искам да постигна през следващите 12 месеца или изобщо занапред. Нещо като компас, нещо като посока… знаете за какво става дума.
Има хора, които няма да повярват изобщо, че написаното може да е някаква цел. И аз самата не вярвах, че ще стигна до момента да напиша нещо подобно. И не става дума за мечта, а за пожелание. И не към Вселената, ами към мен самата.
Написах го, за да се знае. За да го чета и да си го припомням.
Наложи ми се да си го пожелая, след като преди няколко месеца стигнах буквално до личния си ад.
Всичко започна с това, че ударих две и половина годишната си дъщеря. Всъщност не само я ударих, ами я набих по дупето. Силно.
Спомням си много ясно как ми причерня пред погледа и как я набих с единствената цел да я боли. Исках да й причиня нещо гадно, защото чувствах, че съм изгубила контрола над ситуацията и над себе си.
Е, боля я. А аз изпитах ужасно садистично удовлетворение, когато детенцето се уплаши от мен, сви се и млъкна…
И сега започвам с опраданията, както правя всеки път, когато се сетя за случилото се:
– …наплясках я, след като бяха минали дни и дни, в които тя изобщо не слушаше, не искаше да се облича, не искаше да излиза, не искаше да яде това и онова и правеше точно обратното на всичко, което й се каже…
– …тя наистина се държеше отвратително, правеше страхотни тръшкания и беше неконтролируема…
– тя, тя… просто искаше да изпробва границите ми.
– тя, тя… ме изкара от кожата ми…
Накрая се оказа, че всъщност вдига темепратура и се разболява: затова е крива и прави всичко напук. Но нямаше как да го знам. И преди да го разбера, просто мислех, че иска да ме изнерви, че е проклета, че се лигави…
Ден след ден ми се беше натрупвало. Все повече се изнервях (плюс лични проблеми, разбира се) и… нещо зловещо се събуди в мен.
След като я наплясках по дупето умишлено силно, тя плака много. Лежа на пода тихичко. След това гледаше втренчено. След това се успокои. След това се прегърнахме (какво правя, по дяволите?!?).
Но аз вече не бях същата. В мен се беше отворило нещо отвратително, някакъв път, който решава проблемите чрез насилие и упражнява уж нужен контрол. Нещо изродско, което би действало така радикално и следващия път.
Видях как се ражда садизмът у хората. И си представях как за много родители, може би такива, които са виждали този модел у дома, побоят се оказва най-идеалният и най-лесният вариант за възпитание.
Но видях и друго: и в най-добрия от нас дреме един звяр, един склонен към насилие демон… (Или пък само в мен дреме такова чудовище??!?!)
Видях и друго: много е лесно, твърде е лесно децата да се превърнат в подходящата боксова круша за нашите си проблеми – те са слаби, малки, но имат собствен характер, който може и да не ни харесва. Често ни предизвикват и всеки път са готови да преминат границите ни. Едно малко напрежение в нас самите може да предизвика ескалация в отношенията ни с децата, което да добие неочаквани последствия.
А ние сме силни – в сравнение с тях, ние, възрастните, сме ужасно силни – и физически, и психически, и социално – всякак.
Толкова гузна се чувствах, че съм причинала болка на детето, че не можех да се успокоя дни наред.
На следващия ден тя ми каза: „Мамо, ти нали няма да ме биеш пак…?“… Знаете ли как се разплаках? Нямаше какво да й кажа. Смотолевих, че съм я ударила, защото не е била добричка… Оправдах се нещо. Замазах собствения си срам.
А на по-следващия ден тя самата започна да ме удря. Биеше ме. Две и половина годишното дете изливаше същата агресия, която проявих към нея, към мен. Удряше ме силно с ръчички навсякъде.
И й обясних: „Помниш ли как те боля, когато те наплясках? Е, като ме удряш ти и мен ме боли. Хайде така да се разберем: никога вече да не се удряме: нито аз теб, нито ти мен, искаш ли? Мама никога повече няма да те удря! Ти също няма да ме удряш. Да се бие е лошо… Съгласна ли си да не се бием никога, никога повече?“.
На нея сякаш й хареса като чу, че няма да я удрям никога. Но продължи да ме пляска с ръка още доста дълго време.
Не съм й посегнала оттогава. И само се моля повече да не го правя.
Това не само, че не е решение, ами е глупаво, садистично, безсмислено – и най-вече невъзпитателно.
Единствената полза е кратковременен адреналинов ли, допаминов ли душ за човека, който го извършва: така той печели временното (и много лъжливо) усещане, че има контрол над малкото дете. Над което и без това упражнява ужасяващо голям контрол по подразбиране.
Сега ще ви разкрия и какво е новогодишното ми желание:
„Да не си позволявам да удрям детето си повече по абсолютно никакъв повод. Никога“.
Има и още едно: „Пожелавам си да бъда спокойна и никога да не позволявам на темперамента или проблемите ми да ме карат да бъда агресивна“.
Няма да дойде отведнъж.
Насилието подхранва садизма ни и чувството ни за правота. Но в замяна произвежда не само физически, но и психически болки, които трудно – а може би никога – не отминават. При това болките са и за двете страни.
Не удряйте децата си! Забранете си го, ако трябва със заповед, написана на листче, ако трябва с новогодишно желание.
Всяка болка, която им причините, ще се върне обратно при вас, когато ви пусне адреналиновия шок, садистичния импулс. И това не е нещо окултно, не е карма. Това е физиологична истина. Удряте ли децата – удряте самите себе си.
Вижте още:
