Добре, Пенке, разбрахме, че имаш деца!

| от Лора Младенова |


Нещо, за което съм много благодарна в живота си, е че социалните мрежи станаха модерни едва когато вече бях достатъчно голям и съзнателен човек.

Радвам се, че нямаше TikTok в ученическите ми години, нито в ранното ми студентство.

Иначе съм почти сигурна, че всичките ми абсурдни и кичозни тоалети за дискотека щяха да се запазят завинаги във виртуалното пространство, наред с всички глупости, които съм казвала, и всички съмнителни хора, с които съм излизала.

Ако аз не ги бях качила, все щеше да се намери някой от компанията, който да го направи.

Благодарение на порастването ми в последната възможна правилна за това епоха, тийнейджърските ми изцепки си останаха грешки на растежа, достъпни единствено за мен. И за който евентуално ги помни. Както и е правилно да бъде.

Радвам се и че ранното ми детство мина под знака на лентовите фотоапарати и домашните телефони със спираловиден кабел.

Не само Instagram и Facebook нямаше тогава, а дори и смартфони, които да запечатват в безброй кадри как спиш, как ядеш, как се смееш, как плачеш и как си на тоалетната чиния. Кой знае как можеше да се развие комуникацията на детските ми спомени в противен случай.

Не вярвам умерените ми и обичащи личното пространство родители да бяха решили да изложат в социалните мрежи цялото ми същество, макар че никой не знае със сигурност как би постъпил в дадена ситуация, преди да попадне в нея. Кой обаче би могъл контролира баби и дядовци, братовчеди и братовчедки, чичовци и стринки…

Имах късмет. Макар и да съм публичен човек, който споделя мислите си, наблюденията си, творчеството си и любимите си песни, и до ден днешен избягвам да качвам близките си хора в социалните медии.

Оценявам, ако и те ми отвръщат със същото.

Нямам нужда да покажа да покажа къде сме „с милото“, с „моето второ семейство“ или с моя „брат от друга майка“. Не изпитвам потребност да доказвам пред никого, че съм обичана, необходимо ми е единствено да бъда и да го знам за себе си. В момента това е мое решение, но ако бях дете, нямаше да бъде. Както казах, извадих късмет.

Децата днес нямат този късмет. Те могат да разчитат само на дискретността на своите родители и близки. Ако родителите и близките им имат такава.

Дискретността обаче често пада сразена в неравна битка със зависимостта от постоянна валидация. В последното няма нищо лошо – „всеки сам си преценя“ е казал преди 2-3 години нашият древен и мъдър народ – стига да го правиш само за себе си и да не поставяш никого в позицията на заложник на копнежа си да привличаш постоянно внимание.

Защо човек би качвал близките си в социалните мрежи, особено пък ежедневно? За да сподели щастливите си моменти и другите хора да споделят радостта му? Да, така звучи като много благородно обяснение.

Вижте още:

10 начина да манипулираш за лайкове и реакции… но без да лъжеш!

Хайде да бъдем откровени обаче, не е това. Прави го предимно, за да се сравнява, състезава и самоизтъква. И да намери нужната индетичност.

Показваш партньора си, за да знаят всички, че имаш партньор, и сте много щастливи, и имате много интересен живот, и той много те обича, и другите кучки (или кучкове) хич да не помислят да го пипат, и непрестанно сте по почивки, и изобщо не ви е скучно, и никога не се карате.

По същата причина качваш и компанията си. По същата причина качваш и децата си.

Ти не си просто космополитен гражданин на света, ти също така си и перфектният родител, неустоимият партньор и преуспелият бизнес човек. Добре е да го знаят хората, които не са искали да седят на един чин с теб в училище, както и гадните колеги от първата ти работа, както и приятелите, с които се съревноваваше негласно.

Ти си победител в този живот, ти превъртя играта, браво.

Всеки ден трябва да се напомня, за да не посмее някой да си помисли друго. Всеки ден трябва да бъдеш в очите и устата на хората. „Гледайти и завиждайти“, както е повелил един някогашен Big Brother.

Вижте още:

Защо няма повече да правя снимки на децата си

Разбира се, човек винаги може да накара другите да го обсъждат, лесно е. Това, което не може да ги накара, е да го обсъждат за хубаво. Затова е особено глупаво да вкарва в този сюжет децата си. Конкретно тях, защото порасналите му близки все пак вече могат да изразят собствена преценка и вето.

Ако перифразирам истеричната си и алкохолизирана класна в гимназията с нейното обичайно „това си е моят дневник и ще си правя с него каквото си искам“, то това са си твоите деца и ще си правиш с тях каквото си искаш.

Само че децата не са предмети.

Като оставим настрана съществените аргументи, свързани с безопасността им, която е доста компрометирана от това средно 2000 души да имат достъп до навиците им, любимите им играчки, дрешките им, интересите им, голите им телца на плажа, местата, които посещават, и обичайните им графици, има и още един аргумент.

Децата имат право на неприкосновеност, имат право да решат детството им да си бъде само тяхно.

Това право се нарушава, само и само за да изчетка егото си някой техен роднина.

Все по-често се улавям при вида на публикация с нечие първо зъбче, първа думичка или първо ходене на гърненце, да изпитвам съпричастност към детето, яд към роднината, а честно казано и известна досада.

Добре, бе, Пенке, казвам си, всички разбрахме, че имаш деца, никой друг освен тебе никога не е имал, ама хайде вече ги остави на мира, сериозно…

Вижте още:

Защо не споделям снимки на детето си онлайн


Повече информация Виж всички