Година след година, отново и отново, с месец юни идва и един въпрос, по който всеки, независимо дали разбрал или недоразбрал, има мнение – трябва ли да се провежда Прайд, ежегодното протестно събитие, насочено към равноправие за ЛГБТИ+ хората.
Донякъде този въпрос сам отговаря на себе си. Докато съществува толкова драстично обществено деление по теми, свързани с каква да е форма на сегрегация между хората, комуникация по въпроса е необходима.
Личната ми еволюция по въпроса май вече е преминала през всяко възможно мнение. Някога мислех онова обичайно „нямам нищо против гей хората, даже имам приятели гей хора, стига само да не парадират с това“. После приех, че е нещо, което се случва отвъд мен и отвъд интересите ми, следователно изобщо не ме засяга. Чудех се „тия пък какво искат“ и веднъж ми хрумна най-очевидното действие – да взема да прочета, белким разбера.
Започнах да посещавам Прайда ежегодно – за мен той беше начин не само да подкрепя една човешка общност, но и да застана срещу онези агресивни обществени течения, нагласи и формирования, които наред с тази общност опитват да потискат и да упражняват принуда и върху почти всеки различен от себе си човек, в това число и върху мен.
Станах доброволец на Прайда. Започнах да се дразня на начина, по който Прайдът се случва. Започнах на нова сметка да си задавам други въпроси…
Година след година наблюдавах как Прайдът става все по-малко и по-малко политически ориентиран. Все по-малко протестен. Все по-предлагащ безбожно скъпи напитки, също толкова надценени брандирани стоки, комерсиална музика и твърде много забавление.
Нищо повече от това, че то представлява заместващ механизъм на решаването на проблеми. Като сме най-зле, така да сме, пък после ще му мислим. Не една и две култури и цивилизации са се забавлявали най-много точно преди краха си.
Не твърдя, че не е приятно да танцуваш с чаша розов джин в ръка под звуците на стар хит на Spice Girls сред юнска буря, заобиколен от усмихнати приятели и непознати.
Нито че не е хубаво да има един в годината, в който човек да може да целува партньора си на открито, без да се страхува от бой – конкретно и само защото го пазят полиция и частна охрана, ако трябва да бъдем честни, и това само по себе си красноречиво индикира къде е проблемът.
Казвам само, че разликите между аниме фест, комик кон, търговска улица по морето в разгара на сезона, някогашното лятно турне на Пайнер, коледно парти на международна компания за газирани напитки и Прайда намаляват и намаляват.
А не бива да е така.
Когато търсиш ефективна промяна, можеш да възприемеш няколко подхода – да бъдеш радикално конфликтен, да бъдеш приобщаващ и обединяващ, или да бъдеш дискретен и да си вършиш работата тихомълком чрез лобизъм. Всеки от тях има своите плюсове и минуси. Никой от тях не е подходът, възприет от Прайда.
Компании, посолства и лица от шоу бизнеса използват събитието като комуникационна възможност за своя личен PR. Толкова много ездачи са яхнали каузата, наметнати със знаменце и значка един път годишно, че каузата изнемогва под тежестта им и остава почти невидима.
Съмишлениците не политизират, неутралните хора не разбират, противниците се събират под знака на по-разпознаваемата за огромна част от обществото кауза „в името на българското семейство“, която първосигнално се продава като топъл хляб на незапознатите.
Все пак какво по-хубаво от дечицата за България? А в каква България ще живеят тези дечица – е, това кучета го яли.
Разликата между функционалните и дисфункционалните общества не е в наличието или липсата на насилие и дискриминация – такива се случват навсякъде – а в обществената оценка за тях. Тази обществена оценка се изразява във възможности и санкции, а не в симпатии. В едно функционално общество личните ти симпатии към даден човек и неговата интимна сфера не следва да рефлектират по никой начин на шанса му да живее пълноправно.
Въпросът не е дали ти, Иван Петров, ще приемаш, харесваш или активно подкрепяш дадена общност, а в това дали твоето, на Иван Петров, мнение следва да бъде релевантно по въпроси като това дали тази общност ще има същите възможности като твоите, същата безопасност като твоята, същите документи като твоите. Дали „един човек го пребиха, ама той бил гей“ ще води със себе си конотацията за омаловажаване и оправдаване на деянието, или „един човек го пребиха, защото бил гей“ ще алармира за наличие на опасна и агресивна идеология.
Вижте още:
„Прайд трябва да има, защото там хората се забавляват не за чужда сметка“
Години наред не намирам в него отговор на собствения си въпрос дали иска да ми каже „ние сме различни“ или „ние сме едни от вас“… Дали ми казва „искаме промяна“ (при това каква – на нагласите или на политиките?) или „хайде да празнуваме, майната му на всичко“. За изцяло страничния наблюдател една отделена чрез физически ограждения, весела, шумна и цветна група хора казва най-вече „Вижте ни, ние сме си окей“. И води въпроса „Защо тогава ми парадират с това?“.
Панаирът на корпоративната и попкултурната суета, който се случва около бившия Монумент на окупационната червена армия (МОЧА), изпира и възпроизвежда културата на потисничество и класово деление, създавана от корпорациите и от попкултурата: слагаме знаменцата, забавляваме се, продължаваме си постарому.
Присъствието на попфолка на Прайда например се аргументира с приобщаване, защото тази музика се слуша масово от българина, особено от младите, и нейните представители често изразяват подкрепа.
Само че това е същата музика, която може би в най-голяма степен използва сексуализацията и обективизацията като похват за продажба на сензации.
В скорошното национално проучване „Млада България 2023-2024“ на агенция „Насока“ и „Булевард България“ за нагласите на поколението Z едва 22% от запитаните казват, че нямат нищо против ЛГБТИ+ хората и биха си общували с тях.
Толкова за приобщените млади, които, учудващо, не представляват един микро отрязък от центъра на София.
Деца с черни тениски и бръснати глави чакат деца с пъстри дрехи и цветни коси да се прибират от Прайда поединично, когато си тръгне охраната.
Черните се страхуват дали ако не са достатъчно алфа, няма да ги помислят за цветните. Цветните се страхуват дали ако не се движат в групички, черните няма да ги убият.
Походът на авторитарните политики очаква похода на корпоративния капитализъм в тъмните улички. На корпоративния капитализъм не му пука, той вече е раздал банерите, листовките и значките, рекламната кампания е свършила за тази година.
Реалностите, в които живеем, се случват паралелно едни на други, а пресечните им точки водят до сблъсъци. Власт, продукти и услуги им се продават по един и същи начин с различен брандинг.
Полюсите се отдалечават, каузите се продават, масовата индиферентност расте.
Ако попитате средностатистическия човек кой е най-големият проблем за ЛГБТИ+ хората, той най-вероятно ще помисли, че му говорите за броя на тоалетните.
А в това няма нищо за празнуване.
Вижте още:
