В книгата си „Новото черно: траур, меланхолия, депресия“ психоаналитикът Дариън Лийдър разграничава траура от меланхолията като казва, че в траура, скърбим за мъртвия. В меланхолията, умираме заедно с него.
Бих добавила, че не умираме само ние – с всяка смърт на обично същество, си отива и нашият образ в неговото огледало.
Отива си онази част от нас, която се е идентифицирала с изгубения обект. Когато си отидат баба ти или дядо ти, спираш да си внук или внучка. Когато си отидат родителите ти, спираш да си син или дъщеря. Ако си отиде детето ти, спираш да си баща или майка.
От една страна, ти винаги оставаш в ролите, които някога си обигравал, но от друга, те вече не са достъпни в реалността.
Загубата е едно от нещата, които известният американски психиатър Ървин Ялом нарича „пробуждащо преживяване“: „извънредно и необратимо преживяване, което пробужда човек и го изтръгва от всекидневния модус*“. Иначе казано – събитие, което ни изважда от контекста на бита и ежедневието и ни пренася в наратива на осъзнатото живеене, в което оценяваме всичко, което ни се случва през някаква по-светла призма.
Най-популярното психологическо обяснение на процеса на скърбене е дадено от швейцарско-американската психиатърка Елизабет Кюблер-Рос, която въвежда известните днес пет стадия на скърбене, приложими още към реакцията след установяване на терминално заболяване: отрицание, гняв, пазарене (договаряне), депресия и приемане.
Най-често той се изразява в опит за борба с реалността, който твърде много прилича на опит за борба с дъждовното време навън.
Усилията, които влагаме да се бием с неща, които не можем да победим, стои в основата на голяма част от невротичните страдания.
Неслучайно едно от най-модерните течения в психотерапията, т.нар. acceptance and commitment therapy (ACT), се основава именно върху приемането като работещ терапевтичен подход. Всеки, който е преживявал поне една паник атака, знае, че нещата отиват наистина по дяволите точно в момента, в който ужасяващо много искате „лошото нещо да се махне и просто да спре, да спре, да спре“.
В дискурса на скърбенето усещането е подобно. „Не искам, не искам, не искам, не го вярвам, не искам, няма пък“ е мисловно състояние, което е способно бързо да ни изтика в прегръдката на екзистенциална (и буквална, телесна) паника.
Всеки, който е губил близък, знае, че търсенето и намирането на виновник за загубата ни вкарва в действен режим и временно облекчава болката, избутвайки я настрани. Когато смъртта на любимия ни човек е следствие от насилие или катастрофа, гневът идва лесно, като понякога може да помрачи съзнанието до пълно изличаване на рационалността. Когато обаче губим обичния си заради болест, особено в напреднала възраст, мнимата утеха на гнева е по-трудно достъпна.
Обикновено тогава се обръщаме към лекарите и/или към Бог или нашата представа за Него. Къде сполучливо, къде не, къде заслужено, къде не, сипем огън и жупел по хората в бели престилки и по онзи, в чиято закрила сме вярвали и който ни е „предал“.
Тя е по-актуална в моментите, в които нишката на живота все още свети, макар и прокъсана. Неминуемо обаче се минава и през нея.
„Само го спаси и ще спра да пуша“. „Само помогни тя да оцелее и ще ти дам 5 години от моя живот“. „Нека и този път да прескочи трапа и ще започна да ходя на църква всяка неделя“. Разбира се, бизнес стратегията по отношение на въпросите на живота и смъртта, не върши особено добра работа.
В крайна сметка, дори да не знаем какво и кой е Бог, можем да сме сигурни, че Той не е търговец.
нека направим разграничение между „депресията“ от стадиите на Кюблер-Рос и депресията като диагноза и заболяване. В процеса на скръб тя идва като погалване, като донякъде сладостно потъване в мрака, който преди е бил наситен със страх, но вече прилича повече на почивка.
Впрочем, някои еволюционни психолози твърдят, че депресията (в клиничния смисъл) е елемент от естествения подбор, защото, насърчавайки ни „да се предадем“, създава възможности за продуктивна промяна.
Представете си някой от нашите далечни предци, който установява, че в близката околия вече няма храсти с ядивни плодове. Той се „депресира“, вследствие на което разширява периметъра на търсене на храна и открива нови храсти.
Още веднъж генетиката ни е хванала в капана си, подтиквайки ни да живеем и да се възпроизвеждаме.
Това, разбира се, е безкрайно опростенческо представяне на депресията като психичен феномен и потенциално животозастрашаващо заболяване.
В смисъла на стадия „депресия“ обаче, в него се съдържа истина, която ни води и до последната фаза: приемането.
В един момент от траура се оказваме на кръстопът: или ще продължим да живеем тоя живот, като направим от болката си нещо, което да връчим на другите, или ще се откажем.
Ако все пак решим, че продължаваме, с нас се случва нещо необичайно.
Намираме вътрешна утеха в нещо: дали ще е вярването в задгробния живот и/или прераждането, очакването някой ден да се съберем с изгубения или пълноценното отдаване на живота поради осъзнаването на неговата крайност, все някаква идея ни помирява със загубата и от някакво непознаваемо, бездънно черно зло, смъртта се смалява до един напълно естествен факт, не наказание, а факт.
Все пак, нека не забравяме, че смъртта е най-общовалидното, човешко събитие.
Излишно е да избягваме да мислим и говорим за нея, сякаш е нещо, което можем да избегнем ако усилено стискаме очи.
Имах една приятелка, която много се страхуваше от кучета, и когато се случеше на улицата да я залае куче, си запушваше ушите. Казваше, че ако не чува как кучето я лае или ръмжи, не я е страх. В сферата на имагинерното неведението ни пази от злото.
Понякога, когато гледам хората в тяхното „забързано ежедневие“, превзето от ангажименти, срещи и задачки, всички ми изглеждат като това младо момиче, което запушваше уши, когато я залае куче.
Не че трябва да живеем под Дамоклевия меч на смъртта, треперейки от нейното наближаване през всяка секунда, но прекаленото отдалечаване на съвременния човек от неговия неизбежен и естествен край, не ни прави услуга.
В крайна сметка, макар животът „в сянката на смъртта“ да краде от смисъла си, животът „в светлината на смъртта“ му дава екстра добавена стойност.
В този смисъл можем отново да цитираме Ървин Ялом, който пише в последната си, издадена на български, книга („Да се взреш в слънцето“), че „смъртта ни погубва, но съзнанието за нашата тленност може да спаси живота ни от пропиляване“.
*Немският философ от ХХ век Мартин Хайдегер развива концепцията за всекидневен и онтологичен модус на съществуване
Вижте още:
На какво може да ни научи смъртта
