Днес, както всяка година, някои от нас ще подарят или получат цветя, други няма да забележат кой ден се пада, а трети ще излязат на протест.
Сигурно всички ние сме чували, че Осми март не е ден за празнуване, а е ден за борба за права.
А може би някои от нас сме чували и друго, с по-циничен оттенък: „За какво имате да се борите вие, жените, какво още искате, нали мъжете вече са ви дали права“. Един приятел казваше така и вече не ми е приятел.
Те не могат да бъдат „давани“, защото нямат един централизиран господар, който да решава дали ще ги имаме, или няма да ги имаме. Могат единствено да бъдат отнети – насила и злоумишлено.
Системата, която отнема права от жените, си има име – патриархат, независимо дали ни е удобно да го произнасяме. Хората, които отнемат права от другите или ограничават свободата им, също си имат имена.
Борбата за права е борба не за тяхното печелене, а за тяхното възстановяване, за връщането им към човека. И именно в това е смисъла от ден като Осми март.
Примамливо звучи да си говорим, че днес живеем в свободен свят на неограничени възможности. Обаче това остават само едни красиви думи.
Когато липсва адекватен обществен механизъм за защита от джендърното насилие, а новините за извършване на такова, наред със справедливия гняв, будят също и смях, и одобрителни реакции.
Когато всеки път, в който кажеш „джендърно насилие“, ще се намери някой да ти каже: „Недей, подбери друга дума, с която да не смущаваш хората“…
Когато широко разпространените явления зад термини като икономическо насилие или date rape са познати и приемани насериозно едва от шепа хора.
Когато мизогинисткият речник и езикът на омразата по полов признак валят от така наречените комплименти, от хумора, от телевизионните екрани.
Когато разлика във възнагражденията между половете продължава да съществува и продължава да не е в полза на жените.
Когато тежки и съществени за обществото, но зле представени откъм условия професии като например тези в сферата на образованието, на социалната работа, на грижовния труд остават прерогатив на жените. И същевременно масово малките момичета продължават да бъдат възпитавани в мантри като „избери си женска професия“, понеже „жените трябва да са жени, а мъжете трябва да са мъже“.
Той създава един порочен цикъл, който ощетява всички ни – и жените, и мъжете, но най-вече децата, като насилствено ги вкарва в наложения наратив на социалните конструкти за мъжката агресия и свръхамбиция, и женския конформизъм и подчинение.
От него страдат всички участващи.
Тъжното клише как майка изпраща син на война, за да пази той дъщерите си и сестрите си, е може би най-крайното и печално проявление на този социален конструкт.
И все пак той се проявява и днес в различни точки от света, и проявлението му носи разруха, болка и смърт под мантрата за предпазване и закрила.
Чували сте и това, че мъжете пазят жените и ги закрилят, нали?
А забелязвали ли сте как говорещият се сепва и млъква, когато бъде попитан „от кого“?
Има нужда от свят, в който може спокойно да се прибере по всяко време, облечена по всякакъв начин . Така като няма нужда някой да я издържа финансово, а само да не бъде ограничавана възможността ѝ да се живее достойно и материално обезпечено в резултат от собствения си труд и усилия.
Светът, за който всяка година на този ден сме навън и говорим високо, вместо просто да си налеем по чаша вино, е свят, в който не се пазим и не биваме предпазвани, защото се налага. Този свят ни е отнет на практика, но това не значи, че ние сме се отказали от него.
Светът на солидарност и взаимопомощ, който градим, е свят, в който еднозначното послание към връстниците и към децата ни е да живеем така, че да не застрашаваме, потискаме или експлоатираме, да не създаваме необходимостта да се пазим едни от други.
Не докосваме неоторизирано, с думи или с действия, другите, нито техните неотменни естествени човешки права, техните избори кои и какви да бъдат.
И все пак празнуваме борбите си и това, че има с кого да ги посрещаме.
Жените нямаме нужда да ни бъдат „давани“ права. Имаме нужда да не ни бъдат отнемани.
Нямаме нужда и да бъдем пазени, закриляни или обгрижвани – само да не бъдем застрашавани и умишлено поставяни в несамостоятелно, подчинено положение и подвластни на грижа, независимо дали поради икономически, здравни, семейни или обществени обстоятелства.
Нека грижата между нас, хората, бъде израз единствено на солидарност, любов и човещина, а не на крайна необходимост, в която се поставяме взаимно. Едва тогава можем да си налеем по чаша вино за празника. И може би все пак да не късаме цветята.
Вижте още:
Разсъжденията на „една жена“ по случай 8 март