Когато в медиите става дума за образование – нещата често се представят в черно-бели краски. Фокусът обикновено пада или върху предметите, изучавани в училище (и, както се подразбира – тяхната неадекватност), или върху резултатите на учениците (да се подразбира – лоши, особено ако се говори за представяне на международните тестове PISA). Рядко, или почти никога не се говори за друг важен участник в образователната система, а именно родителя.
Родителите може и да имат глас да се възмущават в социалните медии, но като че ли нямат власт, поне що се отнася до това какво и как да изучават децата им.
От Асоциация Родители за първи път обръщат обществения фокус именно върху родителите и тяхната роля в образованието чрез първото по вида си национално представително изследване „Българското училище – погледът на родителите“.
Изследването предлага изключително интересен поглед върху ролята на родителя – неговата активност (или неактивност) по отношение на образователния процес, неговите стремежи и желания… И неговия пол. Защото се оказва, че 82% от респондентите в изследването са жени, тъй като именно жените (обикновено майките) са тези, които заявяват, че са основно ангажирани с въпросите на образованието на децата в семейството.
Той е човекът, който стои и зад една от най-любопитните инициативи на Асоциация Родители – „Да бъдеш баща“. Негова страст са социологическите проучвания.
Давид вярва в желанието на родителите децата им да растат щастливи, любопитни и спокойни и би искал да промени нагласите и на децата, така че в крайна сметка да се чува и техния глас.
Г-н Кюранов, след запознанство с това много интересно изследване се набива в очи някак страничната, пасивна роля на българските родители спрямо „образователната система“, тоест почти към всичко, случващо се в училището. Правилни ли са наблюденията ми?
И да, и не. Да, защото във връзката родители – училище има натрупана огромна инерция, която предполага срещи два пъти в годината на родителска, от време на време – основно при по-малките – някой празник, и онези обаждания от учителите, когато знаеш, че няма да е за добро. Т.е. слаба комуникация и липса на посока – родителите не знаят какво биха могли да правят в училище, защото никой не им казва.
И не. Защото за родителите в България образованието на децата е важно и те биха искали да е по-добро. Но тук се сблъскваме с повсеместни нагласи от типа „от мен нищо не зависи“ и „нищо няма да се промени“. Такива нагласи правят и родителите, и всички нас като граждани пасивни, но това не значи, че не искаме промени. Патова ситуация.
Прав сте, от изследването става ясно, че родителите явно имат мнение и идеи за промяна към по-добро за децата по отношение на образованието. Но те нито имат някаква действена роля, нито някаква власт, нито имат представа как да ги придобият. Какво може да се направи практически по отношение на включването на родителите?
Изключително много. Потенциалът на родителите е огромен. Публикуването на нашето изследване съвпадна с посещението у нас на Андреас Шлайхер, създателят на PISA.
Започвам оттук, защото той изрично подчерта, че най-успешните образователни системи са тези, които са намерили начин да включат родителите. А PISA далеч не е само тест за учениците, а всеобхватно световно изследване, което позволява различни корелации като тази.
На първо място е важно да си напомняме непрекъснато тази „образователна общност“, за която много се говори, а именно това, че тя е съюз на учители, родители, ученици и образователни институции, внимание, фокусирана изцяло върху благополучието и добруването на децата.
След това – законодателят трябва да разпознае родителите като активен съюзник за по-добро образование, защото и нашето изследване ясно показва, че те имат много отчетлива визия за това какво е добро образование.
Откъде трябва да идва повечето инициатива – от страна на родителите, от страна на образователната система, от страна на учителите?
Ако отново тръгнем от образователната общност – лидерът е училището, без никакво съмнение. Следва въпросът „Какво да прави училището именно?“. Да планира работата си с родителите в следващата учебна година. Да ги уведоми навреме. Да им каже какво очаква от тях, да ги постави в обстановка, в която те да усетят, че наистина допринасят и са част от процеса.
И тук не става дума само за това да каним родителите да разказват за професиите си – не, че това е нещо лошо – а за подредена работа с родители, стъпка по стъпка. И е напълно възможно.
Асоциация Родители е разработила детайлна методология за изграждане на цялостна училищна политика за работа с родители и в училищата, които се осмеляват да я опитат, резултатите са добри. Работата става по-предвидима, кризисните случаи се решават по-лесно, върви към акцент върху силните страни на децата.
А с какви механизми разполагат в момента проактивната част от родителите, за да могат да участват в образователния процес, такъв, какъвто е сега?
Дори и сега те не са малко. Налице са училищните настоятелства и обществените съвети, които всяко училище има. За съжаление, често училищата не знаят как да работят с тях и да използват потенциала им. Въпреки това тези структури могат дори да кандидатстват по проекти, в които да увличат децата в смислени извънучилищни дейности.
Другата линия е подкрепата на директорите и учителите за предложения на родителите – където я има тази добра връзка, има и добри резултати. Но този медал има и обратната си страна, илюстрирана най-добре с прословутите табели „Родителите до тук“.
Леко отклонение – по този повод наскоро един учител сподели, че тези табели няма как да спрат родителя, който е дошъл да вдигне скандал, но лесно ще отблъснат този, който би имал идеи за сътрудничество. Тези табели показват, че, ако директорите и учителите не са отворени към родителите, шансове за съвместни дела няма.
Интересно е (и тези изводи са по-скоро от дискусията по време на националната конференция, отколкото от изследването) че и учителите, включително директори, споделят, че се чувстват по сходен пасивен начин: примирени пред административната тежест на процеса и с ограничени възможности за действие? Така ли е?
Със сигурност е така, поне до определена степен. Имам наблюдения и от други министерства и интересното е, че там съответните служители „на терен“, които в МОН са директорите и учителите, казват на практика същото.
Така че от една страна става въпрос за институционалната практика „спускаме отгоре-надолу“ и не питаме какво става „долу“, и от друга – за обичайния подход да се поставим в слаба позиция, защото над нас са по-силни.
Но нека не забравяме, че директорите имат значителни възможности, което не малко от тях всекидневно доказват.
У кого към момента реално е истинската власт и възможност да се инициират промени, когато става дума за общото образование на децата? На ниво институция и министерство ли единствено?
Властта принципно е интересно явление. В противоречие с медийно налаганото, че тя е „баница“, чийто парчета се разпределят между избрани, властта е нещо, което се самопоражда и може да с окаже в ръцете на едно силно ново движение – например на родители, които искат коренна промяна в образованието. Разбира се, това не става от днес за утре, но е пример, че, когато става дума за власт и взимане на решения, не говорим за статукво.
Власт има министерството, но и тези, които го съветват, власт имат директорите, синдикатите. Родителите обаче нямат особено, да не говорим за децата – защото може да звучи странно, но доброто образование е невъзможно без чуването и вслушването в тяхното мнение.
Да се върнем на онзи извод от изследването, който показва, че родителите нямат яснота каква би могла да е ролята им в училищния живот на децата. Какви според вас са най-първите стъпки, за да започне това да се променя?
Да махнем табелите „Родителите до тук!“. Символно е важно, а усилието е никакво.
След това да си помислим – ако сме учители, и хора, подкрепящи училището – какви са тези хора, чиито деца са тук.
С какво могат да направят училищния живот по-раздвижен, иновативен, весел? Да им отворим после пространство – но пак, по-леко, не тъй формално – да си поставят обща цел, да направят нещо заедно с учителите и децата, да видят, че се получава хубаво. Да напомняме на бащите колко са важни за децата си.
Но тук не изброявам стъпките както трябва да са една след друга. А да имаме план е много важно – затова добър инструмент е методологията на Асоциация Родители за цялостна училищна политика за работа с родители. Тя подрежда нещата.
Защо, според Вас, родителите съобщават, че са най-притеснени относно дисциплината на децата си в училище? Защо e водеща именно тази тревога?
Тук вече ще си позволя лека спекула… Допускам, че това, което родителите наричат „дисциплина“, е много сходно с това, което учителите наричат „дисциплина“. В български контекст това означава детето да седи мирно, да „слуша“, което значи да се подчинява и да се разполага в границите, зададени му от възрастния.
Това са неизменни характeристики на класно-урочната система от нейното зачеване през… 16 (!) век. Но аз не мисля, че учениците не следва да спазват правила, напротив – важно е да научат, че различните сфери на живота си имат правила, но даже още по-важно – да научат, те могат да имат глас в определянето на правилата.
Нека не забравяме, че училището е пространство, което е на децата и съществува заради децата –символно дори делегираният бюджет казва: „Тук съм заради (и за) децата“.
Ако те са част от това да решим заедно как да се държим там, това в пъти увеличава вероятността за тяхното спазване. А какво правим иначе – полагаме огромни усилия да ги поставим в някакви граници, от които те днес дори не бягат физически, а само с един тап на телефона.
Вижте още:
Основният проблем в училище според родителите е… дисциплината
Ако родителите не намират съдържанието на учебниците за достатъчно качествено, както те самите заявяват – те няма как да оказват помощ в обучението на децата си. Не е ли тогава съдържанието на учебниците и помагалата ключов проблем при късането на връзката между родител и училище?
Ако приемем, че връзката родител-училище е това да може да се предава учебния материал, има проблем. Разбира се, тя далеч не е само това. Но проблем с учебниците има, и той е ясен – не само в това, но и в това изследване родителите категорично заявяват: материалът е твърде, твърде, твърде много, за да има смисъл от него; поднесен е лошо, учебниците са много.
Срещу това, разбира се, стои бизнесът с учебниците, чийто обем не ми е познат, макар че може да се предположи. Ако гледаме от камбанарията на МОН, не е ясно как администрацията ще е се справи с този проблем, след като го допусна.
Възможно ли е и трябва ли родителите да участват по някакъв начин в изготвянето на учебното съдържание?
Ако имат желание и знания, защо не? Биха могли да разработят някой урок заедно с учителя, например.
А не е ли редно родителите да имат глас и по отношение на изучаваните предмети?
Редно е родителите да имат глас за всичко. Реално в момента чуваме този глас благодарение на възможността Асоциация Родители да направи национално представително изследване, което не ми се беше случвало, откакто работя тук, защото е скъпо. Родителите, учителите, децата – това е националният дебат, който ще ни каже какво е доброто образование – и какво искаме за децата си, но и какво те искат за себе си.
Добре ли е и децата да имат глас относно съдържанието на учебниците, програмата и преметите?
Както вече казах – мисля, че е редно и също – че никак не е толкова трудно. Освен това така учениците ще преминат през много ценни демократични процеси и може един ден да не се срамуваме колко хора отиват на избори.
В момента вземат ли се под някаква форма мненията на родителите или на учениците при въвеждане на училищни реформи?
Това не е лесен процес, нито за МОН, нито за училищата, и не е разпространена практика. Но, ако искаме за децата си едно разчупено и смислено образование, си струва да дадем тази възможност – ако и тях им допадне, разбира се.
Защото в момента червената лампа за училището свети… Цитирам тинейджър: „Даскалото не е, за да научиш нещо. То е да изкараш оценки“…
Поразяваща в изследването и невъзможна за игнориране, е феминизацията на отговорите. Ако приемем, че наистина основно майките са ангажирани с процесите на образование на децата, това не говори ли за огромен проблем и дисбаланс?
Това просто отново препотвърждава разпределението на ролите в българското семейство – майката поема сферата „грижа“ – водене на детето на лекар, образованието и т.н., а бащата – ангажиран най-вече с работа, е основно част от забавленията – разходки, игри събития.
Данните на практика търпят пренебрежими отклонения от предишни наши представителни изследвания от 2014 и 2021. Но тук има специфика и на нашата извадка – тя е представителна за тези родители, които най-вече се занимават с образованието на детето в семейството, а не на родителите по принцип. Затова и този огромен превес на майките.
Прави впечатление и доминиращият брой респонденти, които живеят в граждански брак – женени и омъжени. Ако не говорим за самотни родители тогава, а за мнозинството семейства, тогава как да се обясни неучастието на бащите в процесите, свързани с образованието на децата им?
Всъщност, ако разширим Вашето питане, то става: „Проблем ли е, че бащите не участват активно, нито балансирано във всекидневната грижа за децата?“ И тук вече можем спокойно да кажем – да, проблем е. По няколко причини.
Първо, независимо дали детето е момче или момиче, моделът за мъж, който то вижда, е този, на който свиква и който ще очаква. А в последните около 50 години светът много се е пробудил, „откривайки“ бащата и неговото значение. Децата, които имат близка, активна и позитивна връзка с бащата си например, израстват по-спокойни, по-успешни са в училище и работа, изграждат по-стабилни приятелства и интимни връзки.
Самите мъже изпитват благотворността на връзката с децата си – например има данни, че децата по-малко боледуват, ако тази връзка е налице!
Когато през 2013 г. нашата Национална кампания „Да бъдеш Баща“ се присъедини към международната инициатива MenCare Global, там имаше кампании от около 25 държави. В момента са 60 на 5 континента!
Можем ли да спекулираме, че става дума за незачитане на значението на образованието от страна на българските бащи?
Не мисля. Да станеш баща не те прави автоматично скептичен към образованието. По-скоро бих допуснал – има подобни загатвания в нашите данни – че бащите биха били по-критични за някои неща. Но иначе във всекидневието е редно да поканим бащите да си поблъскат главите над това как да обяснят на децата учебния материал, който за пореден път се посочва като ключов проблем в изследването ни.
Вижте още:
Знакът за българското образование, който се подминава вече 22 години
