През изминалата Седмица на бащата, Асоциация Родители ни срещна с Георги Блажев, когото мнозина познават като автор от Пощенска кутия за приказки, а в последно време като панелист в предаването на „На кафе“. Блажев стана татко за втори път само преди дни. Под влияние на тази прекрасна емоция той прие поканата ни да се включи в инициативата на Асоциация Родители и да сподели с нас по своя неповторим начин размислите си върху бащинството и чувствата, които го владеят. За изборите, които прави, за любовта на бащата към детето, за уроците, които иска да предаде на децата си, говори писателят Георги Блажев:
Изпитах благодарност за изборите, които съм направил по пътя си, и че те са ме довели до прекрасната ми жена и вече – до това малко чудо, което създадохме. Тъй като е учила при Стефан Данаилов, Ива често ми повтаря едни негови думи: „Животът е щедър“. Звучи простичко, леко наивно дори, но е толкова вярно. Въпреки трудностите и факта, че обитаваме особена държава, в още по-особено време, животът наистина е щедър. Нужни са само старание и емоционална интелигентност, за да си „вземем“.
Вярвам, че всеки нормален мъж обича децата си и вътрешно знае, че заради тях би издърпал луканка от устата на тигър, ако се наложи. Отделен въпрос е дали успява да им предаде тази любов, да я вербализира красиво. Като че ли мъжът на Балканите все още има спирачки в това отношение. Страх го е да е прекалено нежен и внимателен, особено с момчетата, за да не ги „разлигави“. Аз лично спирачки нямам, даже карам с 200 в тази лента. Непрестанно целувам Боян, който скоро ще стане на 5. Всяка вечер, преди да заспи, му казвам нещо, което си откраднах от една сцена в „Южнячки“: „Ти си умен. Ти си мил. Ти си важен.“ Е, понякога, му казвам и „Стига с тази Снежанка, излезе ми на пъпа“, защото това е любимото му в Спотифай.
Малоумният сърбеж да доказваш на хора, които не харесваш и чието мнение всъщност не цениш, колко си щастлив и успешен. Нуждата да влизаш в абсолютно всяка битка. Не – не е необходимо да се караш с непознати във Фейсбук. Няма да промениш мнението им, няма да почувстваш удовлетворение и няма да придивижш света дори с милиметър нагоре по еволюционната стълбичка. Съществуват огорчени, озлобени хора, без постижения, които постоянно те канят на гости в душевната им кочина. Не се цапай.
Израснал съм на село (както една дама наскоро отбеляза в коментар под мой пост – „То ти и личи!“) В първи клас натиснах предна спирачка, докато се спускам по баир със синия си беемхикс, и паднах лошо. Бил съм в кома няколко минути. Добре че наблизо е имало хора, които да ме намерят и откарат в болница. Без тях сега нямаше да го има това интервю. Иначе в моментите, в които не изкарвах акъла на нашите, обожавах да чета книги. Спомням си, че веднъж, за да впечатля мой приятел, който ми беше дошъл на гости, извадих всички книги и ги наредих на пода. Ама на целия под, представете си гигантски пъзел от „Игри на волята“! Тогава се фукахме с книги, гледай колко е било хубаво. Нормално е да насочвам Боян към нещата, които са ми носили радост като малък. Но не на всяка цена. Искам да му покажа посоката, не и крайната дестинация.
Бившата ми съпруга роди със секцио месец преди термина. Всичко стана много бързо, чаках пред родилното. Ива имаше дата за предизвикано раждане, защото преносваше. Отидох сутринта и щом влязох в стаята, да си тръгна и да я оставя сама ми се стори най-идиотското и нечестно нещо на света. Реално от 08:00 до 18:30 бяхме заедно. Разсейвах я с глупави истории, четях ѝ сценария за утрешния ефир в „На кафе“, слушахме гласови събощения от приятели, подскачахме върху швейцарски топки… Няма по-свързващо преживяване между двама души, поне аз не съм имал. Моята работа беше съвършено проста – да не припадна. В сравнение с нейната, е смешно да мрънкам и да се изкарвам герой. Но присъствието на бащата в родилна зала е личен избор, предимно на майката. Най-важен е нейният комфорт.
Бих искал да са добри и щастливи хора, колкото и клиширано да звучи. Да открият къде светят най-силно, къде са най-необходими и най-обичани и да останат там. Независимо дали „там“ е човек или място. Да знаят, че не могат да контролират всичко, което им се случва, но как ще реагират на всичко, което им се случва, е изцяло техен избор. И че „той/тя ще се промени“ е най-тъпата любовна инвестиция. Да не мразят, защото омразата, дори провокирана, е отрова, чийто съд е нашето тяло. Да са мили и възпитани в свят, който често награждава грубите и агресивните. И да благодарят с аварийки, когато някой им отстъпи предимство на пътя.
Още не ме е научил съвсем, но имаме напредък в това да съм „тук и сега“. Падам си оувъртинкър и мозъкът ми често изоставя действието, което извършвам в момента, за да чопли настоящи и евентуални бъдещи проблеми. Игрите с Боян ми носят концентрация. Независимо колко ми е тревожно, се фокусирам в това, което е пред мен: аз съм черната количка, той е бялата, аз съм лошият, той е полицаят, трябва да избягам от полицая, но в един момент той непременно трябва зрелищно да ме хване. Не винаги успявам и се обвинявам за това.
Чел съм изследвания, че когато двама души поемат по различни пътища, това, което може да има негативни последици върху детето им, не е нито раздялата, нито финансовите трудности, а омразата между тях. Подсъзнателно детето решава, че е отговорно мама и тати да се карат и се затрупва с чувство за вина. Затова, колкото и да е трудно, възрастните трябва да намерят път един към друг. Да са отбор, макар и с различни екипи. Това може би е най-сложната и крехка управленска коалиция, с която може да те сблъска животът. Но и ако двамата родители пъхнат егото в торбата и се фокусират в най-важното – щастието и психическото здраве на детето, става по-лесно. Времето помага. Това че в любовта сте били Питър Пан и Капитан Кук, не означава, че в родителството от разстояние не може да сте Шави и Иниеста.
Израснал съм през 90-те. Нямаше социални мрежи, интернет тепърва навлизаше в живота ни. Изградил съм си представата за добро, зло, любов, приятелство, правилно и грешно от „Чернокрилият паток“, „Доктор Куин Лечителката“, „Алф“, един сериал с Освалдо Риос, не му помня името, и книгите, които нашите ми купуваха. Днес децата са изложени на адски, адски много шум: Фейсбук, Инстаграм, Тик-Ток, Снапчат, Ю Тюб, инфлуенсъри, лайф коучове, милиони линкове, половината от които водещи към фалшиви новини, непрестанно бомбардират главите им. В такава какафония е много лесно да оглушееш за вътрешния си глас. Мисля си, че особено през последните две-три години започва да се води мащабна информационна война между овълчените, гневните, рушащите, тези на които им е писнало, от една страна, и аналитичните, толерантните, създаващите, от друга. Надявам се децата ми да застанат от правилната страна на барикадата.
Защото намирам кампанията за важна и защото обожавам да съм баща. Винаги съм искал да бъда такъв, а сега сбъднах мечтата си да настъпвам не само момчешки, но и момичешки играчки на пода. Смятам, че колкото по-пълноценно и осъзнато време прекарваме с децата си, толкова по-добре за всички: за нас, като хора, за тях, като оформящи се личности, и за обществото, като сбор от здрави единици. Нека всеки татко е по-интересен за детето си от най-скъпия таблет!
Вижте още:
Златимир Йочев: Все повече бащи излизат от стереотипа, че само майката се грижи за детето