Живеем в привидно толерантна епоха, в която все повече сме насърчавани като родители да разбираме нуждите на малките си деца, да се съобразяваме с емоционалното им състояние, да откликваме на желанията им и по всякакви начини да ги възпитаваме като „добри и смислени“ възрастни и то още от първия ден, в който се появят на бял свят…
Ако не се справяме добре с тази задача (при това „добре“ означава най-малкото като Мария Монтесори) – ни очакват критики отляво, отдясно и най-вече – отвътре. Защото нищо не може да се сравни с личностните кризи, самообвинения, самобичуване и усещане за несправяне, налягащи съвременния родител, когато се изправи срещу предизвикателствата на възпитанието. Натискът отвън – независимо дали идва от образователни сайтове, инфлуенсъри в Instagram, собствените родители, майката и таткото на дечицата в яслената група и детската, или просто съседите в градинката пред блока – също е достатъчно силен, за да си кажем: „Всички се справят толкова добре… само аз не успявам!“.
Разтърсващите емоционални изблици на децата между година и половина и четири могат да извадят най-лошото дори от най-ангелски настроения родител. Но освен да го вкарат във вече споменатата мисловна спирала на самообвиненията, могат да го накарат и да прави, и да казва неща, на които никога не би си и помислил, че е способен.
Особено ако тръшкането се случи по средата на нощта, например.
Колко нощи подред вече заплашвам да се откажа официално чрез „Държавен вестник“ от дъщеря си, когато започне най-неочаквано да пищи, после да се изправя, да крещи „Мамо“ и когато поискам да я гушна, да ме бута и бие, да не иска да легне в никакъв случай в леглото си, да не иска да я завия, после да не иска да я развия, да трябва да я държа в ръце по повече от половин час и когато я сложа накрая в леглото ѝ уж успокоена – отново да се разкрещи!
Колко тръшкания съм изтърпяла за последните седмици преди и по време на сън! И какви думи съм изрекла в просъница, когато се стресна от поредния рев!
Разбира се, ние като родители, сме длъжни да проявяваме най-голямо разбиране, когато малкото л… но (епитетът не е мой, а на позната майка, която така нарича дъщеря си в разговор с мен на четири очи, когато стане дума за нейните неспирни хленчения) изпадне в поредната абсолютно неочаквана истерия и започне да удря главата си в асфалта точно в средата на улицата, която трябва да бъде пресечена БЪРЗО, защото по нея непрекъснато минават коли!
Или когато ИСКА бисквитка и то веднага, тук и сега – в противен случай следва половинчасов рев и удряне на главата в стената.
Или когато ТРЯБВА да бъде взета на ръце, независимо колко торби носиш, независимо колко стълби имате да качавате, независимо дали междувременно буташ количка и носиш седем играчки или просто те боли кръста (заради това, че я държиш нощем, докато е в истерия), или докторът ти е забранил да вдигаш тежко, заради херния, изсипване или прищипан нерв.
Или когато решава, че не може повече да чака, и точно когато плащаш на касата в супермаркета – започне да се извива на дъга и да крещи, да се свлича и да се влачи по пода, захласната в абсолютно неспираем рев, стъписващ опашката. А докато пълниш торбата с покупките и търсиш разплащателната си карта и си напълно безпомощна – всички те гледат накриво и очакват да се справиш със ситуацията.
„Лошият“ родител бълва обидни думи. Той най-искрено иска „да извие“ врата на келеша и да го накара да млъкне… завинаги. Той иска да бутне детето под гумите на колата, спряла за да изчака тръшкането да отмине. Той иска да нашари дупето на собственото си отроче по най-първобитния начин, все едно не сме в XXI век и никога не е подписвана Конвенцията на ООН за правата на детето, Истанбулската конвенция за домашното насилие не съществува и всички се ръководим все още от вярата, че каквото се случва в семейството, си остава в семейството.
Вижте още: Децата, тази свещена каста
„Лошият“ родител е обладан от бесовете, ръководещи Николай Ставрогин от едноимнния роман на Достоевски. В него се пробужда звярът – асоциалният, ядосан психопат, който ще направи фаталното и грешното на земята срещу невинното дете и ще лежи в затвора, където съкилийниците също ще го накажат, защото дори сред престъпниците той ще бъде по-лош от Сатаната.
Сами разбирате какво табу са тези мисли и думи, и евентуални действия на „лошия“ родител. Но те съществуват! И понякога се появяват в нас, майките. И в най-общия случай излизат единствено чрез чувството ни за вина и за несправяне.
Защото в днешното време няма място нито за лоши, нито за фрустрирани родители. Няма място за хора, които не владеят нервите си. Не може да обиждаме децата си. Не може да им посягаме. Не може да ги нараняваме.
Напълно съм съгласна, че трябва да се въоръжим с търпение, знания, разбиране, житейска мъдрост и всички останали цивилизационни качества, които са били чужди на семействата с по пет-шест деца в епохите преди нашата…
Но тогава… Кажете ми как да преминем през периода на детското тръшкане, без да се превърнем в психопати? Или без да изпаднем в клинична депресия поне за няколко години?
Вижте още:
