По някое време в края на август се надвесих над рамото на големия си син, докато разглеждаше класации за общежитие. Помня да му казах нещо от рода на „само за още няколко седмици ще си те имам“, с някаква унила въздишка в траурни нюанси. После ми стана малко виновно. Това не е правилно отношение към пораснали деца.
Спомням си, че майка ми ми казваше подобни неща, преди да се изнеса от къщи. Даже си имаше любима реплика, която ми е повтаряла през целите ми студентски години. „Ти казваше, че винаги ще си живееш вкъщи.“ Казвала го бях. Когато съм била на пет. И все пак емоционалната манипулация работеше и се чувствах сякаш съм извършила предателство.
За радост, при сина ми това не мина. Той се обърна и просто помоли да не започвам да свиря на тази струна. Постарах се занапред да се сдържам повече.
Но тук има още една утха: освен майка, самата аз съм преди всичко човек. И моят живот също е мой собствен. Той не се изчерпва с децата ми.
Отне ми много време да осъзная тази истина. Когато се разхождам по площадките, виждам по-младата си версия в много майки. Обсадени родителки преследват катерещи наобратно пързалката дечица. Утешават истерии. Слушат длъги и – да си го кажем! – досадни монолози на тема видео игри или динозаври. Помня тези дни. И с предимството на ретроспекцията ми е лесно да изпадна в носталгия, да прекарам спомените си през розов филтър. Да кажа на тези родители, както на мен са ми казвали: „Наслаждавай се на тези моменти, докато можеш“.
Вижте още: Мама и татко никога не казваха „извинявай“? Вероятно това личи в порасналите им деца
В продължение на много години приемах тази мантра да се наслаждавам, докато мога. Изчислих часовете, които децата ми прекараха в училище или с гледачка или баба и и се стараех да наваксвам това време. Говоря буквално. Още си пазя драсканиците на графици в един стар тефетер. И се обвинявах и срамувах, въпреки че съм се постарала времето на децата ми с мама да е най-продължително и най-пълноценно. Срамува се от своята малка тайна: вместо да се наслаждавам истински на всички тези преброени минути с децата си, често исках да избягам. Просто да си почина или да си помълча.
Преди някой да ме докладва със задна дата на социалните и после да ги „откраднат норвежците“, искам да уточня нещо. Когато казвам „напуснете децата си, преди те да ви напуснат“, нямам предвид да ги оставите сами като бебета или малки деца. Въпреки че има моменти, когато ние, несъвършените майки, правим точно това. Това, което имам предвид, е да изоставяш ролята на майка от време на време, оставяйки известно пространство между истинската си същност и идентичността си на майка, така че да не забравиш кое е кое.
Майките често се чувстваме отделени от собствената си човешка същност, от личността си и интересите си. Сякаш ролята на „мама“ поглъща всички останали роли в живота ти. А всъщност да бъдеш свободен не е резултат от моментно решително действие, а процес с много стъпки, който следва да се актуализира непрекъснато.
На нова сметка се приучих да се насочвам към същността си отделно от ролята ми на майка. За мен част от това беше да си позволя да бъда сексуален човек. Известно време посещавах терапия. Но също така се научих да свиря на китара. Намерих време, за да поддържам значими приятелства. медитирах. Тренирах, но си обещах само такива практики, които наистина са ми забавни. Започнах дневник за живота си.
Знаете ли, раждането разделя жените от самите тях. За една майка е толкова трудно да напусне децата си, колкото и да остане с тях. С тях не е себе си, а без тях пак не е себе си. Дори да лежа до партньора си в хамак на готино място сред природата, в главата ми не спираше да се върти мисълта какво ли правят децата сега.
А и те самите бяха различни. Докато едното беше щастливо да прекарва часове само в стаята си още от шестгодишна възраст, другото искаше постоянно да е около мен, чак докато не стана на 13. Няма универсален тайминг за „прерязването на пъпната връв“. Особено когато детето е на 18 месеца, а не на 18 години, за майките е лесно да почувстват, че времето, съсредоточено върху себе си, е егоистично изразходвано време.
Вижте още: Отчаяните родители в Япония, които ходят на срещи вместо порасналите си деца
Едва сега, когато имам пораснали деца – не само в юридическия смисъл, но и откъм възможност да се грижат за себе си и да бъдат самостоятелни – се чувствам уверена в избора си. Сега осъзнавам, че създаването на пространство за части от себе си, които майчинството не можеше да нахрани, ми позволи да бъда по-присъстваща с децата си. Научих се да се наслаждавам на ваните и времето за лягане толкова, колкото очаквах с нетърпение вечерята с всички ни около масата.
Още бяхме по пътя. С него всичко беше наред, искаше да провери добре ли съм аз.
Признах му, че съм избухнала в сълзи още на тръгване. Но това не означаваше, че не съм добре. Имам пълноценен живот извън децата си. И това е нещо добро – както за мен, така и за децата ми.
Все си спомням думите на майката на моя приятелка от университета. Беше ѝ казала „ти и сестра ти не сте най-важните хора в живота ми, баща ви ми е най-важният човек, с него съм избрала да си прекарам живота, включително и когато вие вече не сте наоколо“. Тогава не я разбирах. Стори ми се егоистично нещо, което родител да каже на дете. Сега я разбирам. Права е била. Но има един даже още по-важен човек. Самата ти.
Вижте още:
