„Знаеш ли какво ми причини ?“– с тези думи майка ми ми съобщи, че най-накрая ме изписват от болница след четиримесечен престой. Диагноза – неустановена. След купища прегледи, изследвания и поне осем венозни антибиотика, никой не откри причини за симптомите ми. Деликатният намек на детския псохолог в отделението, че вероятно съм прекалено строго и задушаващо третирана у дома, беше подминат със снизходителна усмивка.
Мълчание. Така реагира майка ми, когато около две години по-късно бях официално диагностицирана от детски психиатър. Нито дума по темата. Препоръчаната от него психотерапия така и не се състоя. Бях прекалено стеснителна и неуверена, за да ида сама, а никой друг не се погрижи да ме заведе.
Чували ли сте тези думи от родител? Аз да. Повече пъти, отколкото мога да изброя.
„Ти нямаш чувства. Преиграваш. Вечно си нещастна, омръзна ми. Всичко, което правиш, е за да ме манипулираш!“ Казвали ли сте някога думи на децата си ? Искрено се надявам, че не.
Майка ми самата страдаше от тежко емоционално заболяване със соматични изрази, откакто бях на четири. Животът ѝ в този период със сигурност не беше лек. Но тя бързо беше открила, вероятно несъзнателно, че поради здравословните си проблеми може да накара всички членове на семейството да се съобразяват с нея, да ѝ се подчиняват и от страх да не задълбочат състоянието ѝ, да не ѝ претиворечат под никаква форма. Болестта ѝ даде това, което животът ѝ беше до голяма степен отказал – тя беше центърът на света, имаше власт, контрол, беше важна, специална, всички я слушаха и ѝ отдаваха почит.
Да мълчим и да изпълняваме, защото те знаят най-добре. Да преклоним глава, да целунем ръка и да се оттеглим в сянката. Те са възрастните, едно време те са изпълнявали безпрекословно повелите на своите родители и не са се оплаквали. Сега е техен ред да се разпореждат.
Патриархалната традиция ни учи, че родителите са свещени. Те са великани, полубожества, дали са ни живот и ние трябва да сме им вечно задължени. Благодарни. Непрестанно опитващи се да им се издължим за стореното.
Възможно ли е обаче родителите да грешат?
Не говоря за обикновените, ежедневни грешки, които всеки допуска в общуването си с околните. Може ли родителят да е лошият герой в приказката?
Не явният злодей, този който да кажем те малтретира физически или те напуска завинаги, а тайният, мълчалив вредител някъде в миманса. Може ли обичта му да не е безусловна, безпрекословна, каквато се твърди, че е обичта към дете? Може ли, дори без да осъзнава, да пълни живота ти с токсичност и да подкопава психическото ти здраве, самочувствието ти, вярата ти в себе си или още по-зле? Да ти попречи изобщо да изградиш изброените у себе си.
Оказва се, че да, можем. Нарцистичното родителство всъщност далеч не е изключение.
Родителите имат огромно влияние върху децата си. Те не само им предават своите гени, но помагат и за оформянето на начина, по който децата им възприемат в света от ранна възраст до зрелостта. Никой не е перфектен, всички имаме и сме родители, които правят грешки – и някои от тях имат трайно въздействие. Децата на нарцистични родители обаче израстват с умствени и емоционални белези, които се отразяват негативно в живота им доста след като са напуснали гнездото. Как да разпознаем белезите на нарцистичното родителско поведение?
Те са най-умни, способни и важни
Чувството за собствена значимост е основна характеристика. Родителят нарцисист има преувеличено чувство за собствената си важност и мечтае за неограничена власт, превъзходство, уникалност и съвършенство. Техните мнения и идеи са по-добри от тези на всеки друг и единствените, които имат значение. Мислят, че превъзхождат всички останали и отказват да признават грешките си. Обичат да обвиняват други хора и обтоятелства за тях.
В повечето случаи родителите нарцисисти са заети основно със собствените си емоционални нужди. Вярват, че винаги трябва да са на първо място, и очакват околните да посрещнат желанията им без възражения. Другите хора съществуват, за да ги удовлетворяват и да бъдат ръководени. За да контролират децата си, те често внушават срам, страх, чувство на вина и малоценност.
Нарцисистите са студени, критични и взискателни. Те отказват да поемат отговорност за въздействието на поведението си върху околните. Обичат да принизяват другите, но и очакват от тях възхищение и съчувствие.
Те силно завиждат, като едновременно с това се считат за по-достойни и успели. Обичат да се обраграждат с хора, по-малко развити и осъществени от тях, които ще са безкритични и ще им се възхищават.
Те са емоционално незрели личности. Ако поставите под заплаха тяхната собствена положителна представа за себе си, най-вероятно ще избухнат. Реагират агресивно на всяка критика. От друга страна, обичат да са център на внимание и жадуват за комплименти и потвърждение на превъходството си. Държат да се представят като любящи, грижовни родители, които са пожертвали много за децата си и заслужават похвали за това.
Недопускането на самостоятелно мислене е една от най-честите прояви на прикритите нарцистични родители, защото възприемат децата си като продължение на себе си. Различното мнение приемат като персонална нападка и това ги изкарва извън контрол. Омаложават и отричат всичко, което не съвпада с техните възгледи. Отказват да приемат порастването на детето и се стараят да създадат у него чувство на зависимост.
Нарцистичните родители поддържат контрола си чрез фаворитизиране и отхвърляне. Те имат любимо, „добро“ дете, на което се възхищават прекалено, докато се държат зле с друго дете в семейството. Максималисти и перфекционисти са спрямо децата си, обичат да се хвалят шумно с постиженията им, а когато те на отговарят на изискванията им са студени, груби и изискващи.
Децата на нарцисисти са негативно засегнати по много начини. Годините на формиране на личността играят жизненоважна роля в социалното, психологическото и емоционалното развитие на човека. Неблагоприятните преживявания в детството могат да имат вредни дългосрочни ефекти като ниско самочувствие – след като цял живот са ти повтаряли, че си безполезен, е трудно да повярваш в собствените си възможности и стойност за света; жажда за одобрение и валидация от другите – когато през цялото ти детство са те манипулирали да търсиш одобрение от родител и никога не си го получавал, напълно е естествено да се опитваш да задоволиш нуждата си възхищение, похвала и признание; постоянен срам – нарцистичните родители често осмиват чувствата и мненията на децата си и това може да доведе до много проблеми в зряла възраст.
Те не притежават усещане за собствено значение. Изключително жертвоготовни са във връзките си и се стемят всякак да угодят на другите дори и отказвайки се от собственото си добруване. Притесняват се да заявят себе си, да преследват собствените се желания и мечти и да удовлетворяват нуждите си. Не изразяват емоциите си и не могат да контролират негативизма си, тъй като са научени да потискат всичко в себе си. Не умеят да поставят граници. Нерешителни са и са склонни на самоунищожителни мисли.
Физическото здраве или психичните състояния също могат да се коренят в детството, прекарано под влияние на нарцистичен родител. Продължителният стрес от най-ранна въраст е възможно да причини широк спектър от психични разстройства, като тревожност, депресия, алкохолизъм, злоупотреба с наркотици и др.
Изисква се преодоляване на сериозно чувство за вина и самообвинение в неблагодарност, че повдигаш обвинения към човек, на който следва да дължиш толкова много. Важна стъпка в справянето с травмата е да осмислите, че не сте отговорни за емоционалното насилие, което сте претърпели като дете. Без значение колко родителите ви се опитват да манипулират и да твърдят обратното, пострадалите деца не са виновни.
Изискайте уважение. Нищо и никой не бива да принуждава да продължавате да страдате в токсични взаимоотношения, пък дори и с предполагаемо най-близките хора в живота ви. Не се опитвайте да ги промените. Те не могат да се видят отстрани и да си създадат обективна оценка за себе си. През целия си живот са били убедени, че са прави, а който не е съгласен с тях, греши. Опитът да ги промените вероятно ще ви причини повече болка.
Изградете си мрежа от хора, които ви подкрепят. Споделяйте. Ще се изненадате колко близки и познати имат преживявания, подобни на вашите. А ако изпитвате потребност и страдате твърде много, потърсете професонална помощ. Понякога, след дълги години потискане, може да бъде трудно да се справите сами. Потърсете опитен терапевт за подкрепа. Той могат да ви помогне да развиете собствената си идентичност, здравословно самочувствие и добро светоусещане, които вашите истински родители не са ви предоставили.
Вижте още: