На седем имах две приятелчета момчета от първия ми клас. Разменяхме си картинки. Когато веднъж разказвах за тях вкъщи, сестрата на едната ми баба ми каза изречение, което помня и до днес. „Ти внимавай, че тя една жена така била курва и си имала двама приятели, и те накрая разбрали, събрали се и я убили!“ Отне ми години да разбера какво е имала предвид.
Тези дни си мислех за нея по повод думите на Вежди Рашидов „Има и сега закони. К‘во чешеме езици? Всички ку*ви се събудиха да се сетят, че са били преди 15 години изнасилвани. Като с оня американския режисьор, където го напрайха на маймуна“. Ако беше жива, тя вероятно би ги одобрила.
Тогава аз самата бях на 15. Присъствах на събиране в къщата на мой съученик от гимназията. Отидох до тоалетна, а минута по-късно след мен влязоха трима мъже. Познавах бегло и случайно единия от тях, тогава той беше на 23 години. И до момента нямам представа кои са другите двама. Още с влизането те извадиха телефони от джобовете си, започнаха да се смеят и да си свалят дрехите, а наред с тях и моите. „Айде!“. Това е единствената дума, която помня да казаха. Едно момче от горен клас, явно дочуло, че става нещо, се появи на вратата, каза им да престанат с аргумент от порядъка на това, че не му е тук мястото, и тази история приключи дотам. 10 points to Gryffindor… for sheer dumb luck.
Партито си продължи, сякаш нищо не се е случвало. Повечето от присъстващите вероятно дори и не разбраха. Аз не казах на никого. Само изпих една голяма водка. Поревах си, прибрах се и животът продължи.
Истината е, че аз нямаше да направя нищо. Изправена пред такава ситуация, особено в ранна възраст, се чувстваш вцепенена от ужас. Не можеш да помръднеш. Не можеш да кажеш нищо, освен едно колебливо „не“ и да гледаш себе си отстрани с кошмарно разширени очи. От врата ти тежат десетилетия реплики за силния и слабия пол. Предупреждения да внимаваш, да се пазиш по-добре, да се обличаш по-неутрално, да не се набиваш на очи, да се държиш прилично, да не си го търсиш. Послания, че ти не можеш, не ставаш, не знаеш, не разбираш, трябва да си траеш, защото иначе ще стане по-лошо. Десетилетия вицове. Чалга. Песни на Шамара, Килата и Лошите за кучките, на които го слагат по всеки възможен начин, докато въпросните кучки пеят в рефрена „Аз не искам да съм с тебе“. Десетилетия вестникарски заглавия за подобни „инциденти“, завършили фатално. И векове послания, че ти или си онази абсурдно иконизирана, послушна и смирена Дева Мария с нейното парадоксално до краен предел непорочно зачатие, или си Магдалена, не ставаш за нищо друго, и мястото ти просто си е там.
Щях да стоя послушно, numb, но не дотам comfortably, опитвайки да остана вън от себе си, и да се надявам по-скоро да се приключи. А нямаше. Записът от онези телефони щеше да ме преследва години напред. Виждала съм го да се случва на момичета на моята възраст покрай мен. Тогава нямаше Telеgram канали, още не, имаше предаване от ръка на ръка, Skype, телефончета с bluetooth. Записът от онези телефони щеше да определи коя съм аз оттам нататък.
Никой нямаше да помни техните имена и лица. Само моето. Като онези видеа в Pornhub със заглавия в стил „Вижте как здраво го поема Сузито от Бургас“. Нали сте попадали на такива? Дали Сузито от Бургас страстно желае да го поема така здраво, остава някак ирелевантно. Тя просто не става, нека не се лъжем. Никой не иска да наеме на престижна позиция Сузито от Бургас. Никой не иска Сузито от Бургас да е най-добрата му приятелка. Никой не иска Сузито от Бургас да е жена му.
Тя е курва, както можех да бъда и аз. Щях да го чуя за себе си и да го видя в реакциите на хората достатъчно много пъти, че да го повярвам. Рано или късно може би щях да приема тази си роля, а междувременно да привличам вниманието предимно на хора, на които им харесва аз да бъда точно това. Може би днес нямаше да пиша този текст тук, нищо че сигурно щях да имам поводи и за повече. Никой не иска Сузито от Бургас за главен редактор. Тя е курва. Вероятно е отишла до тоалетна или нещо подобно.
Любопитното е, че веднъж етикетирана като курва, една жена изпада от кръга на хората, които заслужават закрила и разбиране. Търпи неуважение? Нормално, нали е курва. Става жертва на домашно насилие, заплахи, побой, убийство? Изпросила си го е, с това, че е курва. Не пуска? На каква се прави, все едно не знаем, че е курва. Претърпява сексуално посегателство? Е как посегателство, то е ясно, че е искала, все пак е курва. Изказва мнение по обществен въпрос, защитава професионално становище, или пък твърди обстоятелства, които са се случили лично с нея? Мхм, да, бе, да, някаква курва тука ще ни се обяснява на нас.
Бях на парти на съученик. Той имаше рожден ден.
Не бяха канени. Бяха чули, че някъде се случва парти, и просто бяха дошли. Такива субекти често сновяха и слухтяха около училища и кафенета. Тези типове последователно и целенасочено като едни извратени татенца си набелязваха, „осиновяваха“ и опитваха да си отгледат „курви“. Когато си 15-годишно момче, да ги допуснеш на партито си е по-безопасно за теб, отколкото да не ги допуснеш.
Именно от едно кафене, където бях с приятелки седмици по-рано. Той се появи и седна при нас. Държеше се свойски. искаше да угодничи и да черпи. Никой не го познаваше, просто всички с учудване мислехме, че е познат на някого от другите. Той беше се опитал да ме сваля. Предишната му „приятелка“ беше на 16, чух, че следващата била на 14. От мен се отказа бързо – веднага щом разбра, че нашите избягват да ме пускат навън по тъмно и не са съгласни да излизам с непознати.
Бяха си вкъщи. Бяха ме пуснали на партито до 11, когато се и прибрах. И когато впрочем щях да се прибера, ако историята се беше развила другояче, без да им кажа нищо по въпроса. Те бяха и може би продължават да бъдат от онези родители, които вярват, че лошите неща се случват само в три часа нощем. Не бяха сред хората, които са лично отговорни, че нашето детство изглежда така, а и цялата ни епоха. Епоха, за която не без известна гордост, смятам, че те бяха и продължават да бъдат леко непригодни. Защото никой никога не би ги нарекъл „чейнджаджии“. Или „тарикати“. Бяха ме възпитали с поредицата „Вечните детски романи“, с касетките на Бийтълс и БТР, със замъците от лего и с посланието, че има смисъл да търсим доброто във всички хора. Към онзи момент, да им разкажа, щеше да ме нарани повече, отколкото да не им разкажа.
Вижте още: Мили родители, забраната на райския газ не значи автоматично рай за децата
Може. Но нямаше да му се каже. В публичния и попкултурен дискурс за това престъпление си представяме потърпевшите от него да квичат като прасе на заколение, и да вкарат няколко хватки в стил Джеки Чан, преди да изкарат от джоба катаната, с която боравят за самоотбрана. После да се замислят дали все пак не им е била твърде къса полата.
Никой не говори за смазващото чувство за ужас и безсилие, което те обзема. За невъзможността гласът да излезе от гърлото ти. За ступора, от който не можеш дори да се разплачеш. За това как на петнайсет, трима двайсетинагодишни мъже ти се струват като чудовищни великани. Верен е само епитетът.
Ако си тръгнеш отнякъде без драскотина, с водка в кръвта, и с потенциалните показания на трима души срещу твоите, работата е ясна, не е ли така?
Вижте отговора на горния въпрос. А и не само това. Към онзи момент такива епизоди бяха дотам нормализирани, че никой не им обръщаше особено внимание, освен за да посочи с пръст курвата. (Само нея, не онези трима.) Да се нареди и той на опашката за нея. Или просто да каже шега. Или да подмине, ако е от най-свестните. Струва ми се, че е така и до момента.
Защото е нужно. Защото е важно. Защото някой друг е бил по-смел от мен да отвори първи темата. Защото в крайна сметка историята завърши с един вид хепиенд. Ако не беше, признавам, че щяха да ми трябват поне още 15 години, дори и само за да назова случилото се по име.
Обективно погледнато, не намирам в историята нито една дума, която да излага мен. И съжалявам за всеки човек, който би сметнал обратното. Субективно погледнато, щом иде реч за такива неща, понякога все още ми се иска да си мълча и да се скрия.
Години по-късно мой колега от университета стана успешен (по масовия материален критерий за успех) адвокат. Една вечер, на по бира след работа, ми се похвали, че „измъкнал“ трима свои клиенти, съдени за изнасилване на 15-годишна. „Тя явно си го е искала“, каза той, „някаква курва, а замалко да им съсипе живота“. Не го потърсих никога повече.
Знаете ли, на петнайсет искаш много неща. Да си харесван и приет. Да не разберат другите, че все още спиш с плюшената си мечка. Да излезе по-скоро новата част на Хари Потър. Вашите да те пускат на повече места. Да приличаш на…. добавете тук произволна звезда. Да станеш като… добавете тук произволна героична личност от някой филм. Да се нагодиш някак към света, дори и светът да е този. Да срещнеш някого, който те харесва и обича, и да ти бъде само той. Не онези тримата. И не в тоалетна. Обещавам ви, никое дете на 15 не иска нещо подобно, дори и някога с действията си да е дало вид за обратното, понеже някаква гнусна форма на попкултура го е убедила, че „така се прави“ – за да се нагодиш някак към света, дори и светът да е този.
Нещо друго, което се отнася до демонстрация на власт, на презрение, на омраза, на желание да унижиш, смачкаш, счупиш и подчиниш някого, и после да пируваш над социалния му труп, са думите на Вежди Рашидов. Разбира се, и на всички като него, но най-вече на овластените с постове и социален престиж, които уж трябва да ни представляват.
Днес, когато прочетох за обществения му и политически крах след онзиденшната реплика, си пуснах „Курви, сбогом“ на Радо Шишарката. Това е единственият възможен контекст, в който бих слушала подобно изстъпление под формата на посредствена песен. Емблематична е някак – именно за времената, когато главните, второстепенните и маргиналните „мултаци“ целенасочено си градяха общество, в което винаги друг да бъде и потърпевш, и посочен с пръст за техните собствени грехове. Крадецът вика „дръжте крадеца“, някъде по варненския плаж онзи ден имаше трибют на Шамара и Лошите, а обществото ни продължава да е място, където бъдещето ти на курва твърде много зависи от това дали си седнала на погрешната маса в кафето. Дали съученикът от горния клас ще е там и ще чуе. Дали законите ще се пишат от мултаци. Но поне вече си говорим малко повече и малко по-искрено. Опитваме да търсим истински причини, да адресираме истински проблеми и да наричаме нещата с истински имена. И ще стане по-добре. Обещавам.
Вижте още:
Достатъчно е да посееш разбито детство, за да пожънеш насилие
