Вървя си по центъра в родния град и погледа ми привлича плакат за предстоящо участие на три попфолк звезди в местен клуб. Аз не съм запозната с жанра, нито с неговите най-ярки представители напоследък, защото иначе щях да знам коя коя е. Затова на нетренираното ми око и трите певици му се виждат като една и съща жена, само че с различни имена.
Еднакви нослета, тип „Принцеса“ (без кайма и кашкавал), еднакви скули, тип „Мадона“ (късната) и еднакви прически, тип „Венера на Ботичели“ (но с повече бууст в корените). Сядам е едно кафене да чакам една позната, с която не сме се виждали на живо от пет години, и се оглеждам. Егати – около мен пълно с лица като на певиците от плаката.
Аз ги зяпам и те ме зяпат. Аз го правя заради притиснителното чувство, че не съм напускала матрицата от 2002-а, а те – понеже им приличам на някое от фантастичните животни на Нют Скамандър. Например на онова, дето е нещо средно между птицечовка и таралеж.
Любопитството в погледите се сменя със съжаление, когато забелязват, че не нося сутиен, понеже очевидно нямам нужда от такъв, че косата ми е обръсната отстрани като на футболист, а ноктите ми са оформени с обикновена нокторезачка, а не в салон за красота срещу 80 лева. Тъкмо съм се замислила върху непреходното във времето разбиране за естетика на българката, когато някой ми излайва „Бау“ изотзад. Ах, Дорчето! Ако не знаех, че с нея ми е срещата, нямаше да я позная, честно, понеже е заприличала на клонингите от плаката за „незабравимо шоу с вашите любимки в клуб „Лебед“.
– Как си, ма сладурка? – изригва тя в превзет прилив на подправена радост и се мята на врата ми да ме целува.
– Изпуснала съм си някъде циците на път за тук, но иначе съм добре.
– Съ-ща-та-си-си! – плясва с ръце Дора и се пльосва на стола срещу мен. – Следя те във всички социалки. Уникално пишеш, душа,с ама малко снимки качваш,а хората искат снимки да гледат. (Пауза за поръчване на фрапе.) Макар че то това е оправдано за жена с твоите проблеми с външността.
Усеща се, че се е осрала с тоя коментар и побързва да замаже положението с още по-голямо лайно като казва:
– Ама то и без друго кой има време да чете в днешно време! Ха-ха.
Да бе, ха-ха! Ако съдя по нейния профил, явно на хората не им остава време за четене от позиране с шведски маси в нискобюджетни курорти в Мармарис и споделяне на рецепти за сваляне на температурата на дете с оцет.
Наричали са ме всичко това плюс някои по-сложни обрaзи от българския и международен фолклор. Случвало се е най-вече когато не са одобрявали някой мой коментар в социалните медии. Знаете как е – подразва те нечие изказване във Facebook страницата на „Черешката на торатата“ или друго предаване и веднага цъкваш на профила на съответния дразнител, за да видиш кой, аджеба, си позволява да има мнение, противоположно на твоето. Профилната снимка и информацията за местоживеенето обикновено са напълно достатъчни, за да хванеш съответния индивид в сериозна простъпка – било то срещу българския морал и традиции или срещу естетските норми, наложени от поколения звезди на сръбския турбофолк и родния „Пайнер“. Както и от прабаба им, ама не искам да отивам чак толкова назад във времето, че започвам да кихам от натрупаната прах.
Вижте още: Два смъртни гряха – да остарееш и да не остарееш
Заради късата ми коса, видимите татуировки и щръкналите уши, които как съм могла да не си ги оправя с пластична операция, са ме наричали „диво лесбо“, „джендърка“, „Йода“ и „леприкон“.
Заради снимките, на които позирам с чаша вино или бира пък, съм „алкохоличка“, „пияна-заляна“ и „нарокоманка“ – това последното по презумция, понеже стъпката от бирата с пържени картофи до кокаина с водка е минимална.
А пък благодарение на вписаното в графата „Lives in…“, което в моя случай е „Копенхаген“, психологическият ми портрет е напълно завършен, защото, пак по презумция, се предполага, че живеещите в Скандинавия, освен продали душите си на дявола на пагубния либерализъм, са суицидални психопати, насилници на деца и … пак джендъри.
Вижте още: Богоугоден рап громи джендъра
Сега се сещам за една моя съгражданка, собственик на галерия и социално-ангажирана личност, която ярко се откроява сред фауната на града ни – не само буквално, заради ярките си, стилни дрехи и аксесоари, а защото е избрала да живее не по правилата на тесногръдото, провинциално общество, а като горда, необвързана жена, която си знае цената. И повярвайте ми, това толкова дразни местните, че ако можеха да убиват с поглед, тя отдавна щеше да е два метра под земята. Само че те я убиват по малко, всеки ден, с думи. Обаче тя е кораво копеле и не им се дава. В един от последните си Facebook постове беше написала:
„Натякват ми, че съм самотна и нещастна, че вместо да гледам деца, разхождам кучета, заплашват ме и ме обиждат. Повече няма да се ядосвам. Това ме разболява. Не за първи път съм наранявана – от време на време ме захапват жестоко, но се старая да игнорирам обиди от провалени и неудовлетворени. Харесвам живота си такъв, какъвто е, правя това, което обичам, от никой нищо не искам. Може да съм сама, но не съм самотна.“
Майната ви, жени, които се страхувате да живеете и изглеждате така, както си искате, само за да не дразните триглавия змей на хорското мнение. Защото той е чудовище, което е в състояние да ви погълне и изплюе като несъвместимо с живота чуждо тяло. Защото е машина за смилане на самочувствието и унивидуалността на кайма. Защото е гадина мръсна.
Така че майната му и на змея!
Вижте още:
