Не карам децата да идват на семейни събития!

Спомням си, че още като тийнейджър, мразех да ме влачат по семейни събития. Предпочитах да прекарам време с приятелите си или сам в стаята си с книга. Имах дни, в които не ми се общуваше, и така или иначе трябваше да отида. Мразех да ме засипват с родителски въпроси защо съм в „лошо настроение“, какво не е наред, защо съм неучтив.

Вижте още: Ужасът да имаш роднини на гости: Историята на една жена, която си губи разсъдъка и любовта

Обикновено нямаше нищо нередно, освен факта, че бях някъде, където не исках да бъда. Мразех да се опитвам да обясня, че не се чувствам социален и безпокойството, което изпитваш като тийнейджър, когато знаеш, че пропускаш нещо забавно с приятелите си.

Няма да причиня това на децата си.

Позволено им е да прекарват свободното си време в неща, които искат. Оставям ги да вземат свои собствени решения относно посещаването на семейни и други събития, защото искам да се научат как да прекарват времето си със свои аргументи, не с моите. Мисля, че това означава да ги научим, че е добре да откажеш покана да направят нещо, ако не искат. Да се ​​чувстваш задължен е форма да угодиш на хората. Борил съм се с това мислене и не искам да го предавам на децата си.

Искам тийнейджърите ми да знаят, че не е нужно да измислят лъжи и оправдания, ако искат да откажат покана. И че не са длъжни да харесват или обичат никого. На Великден например аз и едното дете вечеряхме у майка ми, а другото – не.

Вижте още: „Отровните“ баба и дядо

Не винаги съм им давал този избор. Когато бяха по-малки, ги мъкнех със себе си и това обикновено не завършваше добре за никого. Ядосвах се или се обезсърчавах, ако са тихи или антисоциални около хората. Това ми напомняше, че изобщо не им се е ходело.

Най-накрая разбрах, че не е честно да ги карам да ходят на събития, когато не искат, и да очаквам от тях да се превърнат в различен човек и да бъдат щастливи веднага щом стигнем там.

Най-забавното е, че тъй като им дадох тази свобода, няма много семейни събития, на които не искат да присъстват.

Никога дори не биха помислили да пропуснат погребение или сватба. Те искат да бъдат част от общност и семейство. Просто си искат автономията. Иската преценката кого да харесват и обичат, къде да ходят и да не ходят, да си бъде тяхна.

Те са достатъчно възрастни, за да вземат решения за това къде искат да бъдат. И разбрах, че е много по-лесно да уважавам техния избор, отколкото да се опитвам да ги накарам да направят нещо, което не искат.

Вижте още: