(Досега в „И прости ей така…“ – Епизод 1)
Значи седя си аз на пейка в музея на Мадам Кюри и мислено си комуникирам с духа ѝ, както и с духа от бутилката розе, когато джобът на дънките ми започва да вибрира. Понеже не е цивилизовано да се говори по телефона на места, където забраната е визуализирана с лепенка на стената, излизам отвън.
– Да?
– Бързо тръгвай към нас, – чувам запъхтения, тревожно-истеричен глас на Марето.
– Къде е това „към нас“?
– В един музей.
– Ха, и аз съм в музей ! Само че моят не е особено интересен. Дано вашият е повече.
– Положението е сериозно, Вуче. Кристина се залепи за пода.
Сутринта като излязохме, не забелязах да носи тениска с надпис „Аз съм Грета Тунберг. Спасете китовете“.
– Мислех, че се разхождате по магазините.
– Да, обаче на Божка ѝ се припика и Кристина каза, че можем да ползваме тоалетните на тоя музей, някакво Палѐ беше, понеже нямало входна такса. Влизаме, значи, и Кристина вика, стойте малко да си завържа маратонката, кляка на едно коляно и щрак! – залепва на пода. Не видяла огражденията около мястото, дето сменят плочките, и нагвацила в лепилото – церезит ли е, какво ли.. И залепна в поза все едно ще предлага брак.
– Тц, тц, тц.
– И сега туристите са я наобиколили и вместо да се снимат с тоя… Реноар, почнаха нея да я щракат. Ужас просто.
– И аз като дойда, какво очаквате, че ще направя? Вие сте достатъчно якички, за да я дръпнете и да си я отлепите сами. И охраната ще помогне.
– Aбе тръгвай веднага, ти казвам – изфучава през зъби Марето по начина, по който фучи на малката си щерка, когато отказва да напусне детския кът в мола.
Обаче какво да видя – туристите вече са я наобиколили и я снимат неистово. Чувам една американка да обяснява на друга, че това била бутилката с отрова, от която Мари Кюри отпила преди да умре. Ами какво да ви кажа, ненапразно на американците им се носи славата на нация от колосални невежи.
Спирам си едно такси, че не ми се клати по метрото, и казвам на шофьора да ме кара към Палето. Кое Палѐ, голямото или малкото , пита той и върти очи (виждам го в огледалото!), понеже сто на сто ме мисли за поредната простачка, дошла да си развява баретата и багетата из града им. Понеже не си представям иначе умна жена като Кристина да закъса в нещо малко, избирам да заложа на голямото.
Е хубаво, ама те били в малкото. За пореден път си напомням да не играя тото, нито да се хващам на бас, понеже все губя.
Едната ѝ маратонка обаче все още е здраво залепнала за пода, което някак ме навежда на мисълта, че кураторите непременно ще я прибавят като експонат от постоянната колекция на музея. За радост на ТикТок-ърите.
Пътниците в метрото също снимат с телефоните си Кристина, понеже, нали, не всеки ден се вижда как някоя жена, видимо НЕпияна и дрогирана, се вози в градския транспорт без една обувка.
Пристигаме в квартирата измощени. Ох, исках да кажа „изморени“ и „изтощени“, но явно мозъкът вече ме предава. И само като си представя, че това беше едва ден втори от шибаното пътешествие на живота ни. Както го описа Би.
Вижте още: Защо мъжете в Париж продължават да пикаят на улицата
Е няма си що – Кристина тръгнала само с тоя чифт маратонки. Ама защо са ми други обувки само за няколко дни, е отговорът ѝ на укоряващите ни погледи. И сега какво правим? Имам джапанки за баня, казва тя.
Когато ни демонстрира тоалета си преди излизане, единодушно отбелязваме, че изглежда очарователно тъпо с ефирната си рокля на точки в стил Одри Хепбърн и джапанките, които подчертават дюстабана ѝ.
– Само да напомня, – казвам аз, – че ако бяхме отишли в Ню Йорк, сега щяхме да имаме един резервен чифт Маноло Бланик.
Първата ни спирка за деня е „Карфур“. Кристина казва, че влиза само за малко да си купи тампони. Обаче вместо с тампони, излиза с чифт крайно грозни зелени еспадрили, най-вероятно ушити от някое полусляпо или едноръко индийско дете.
– Къде са джапанките? – интересува се Би.
– Оставих ги на един от рафтовете – някой може да си ги хареса.
– Ужас! – възкликва Марето. – Ти луда ли си, ма? Ами ако заразиш някого с гъбички?
Бързо изоставяме здравословната тема, понеже трябва да решим какво ще правим през остатъка от деня. Марето казва, че непременно трябва да се тагнем от Лувъра, но предложението ѝ се отхвърля, понеже дотука музеите не са ни на късмет. Може би по-нататък ще го видим тоя Лувър.
Споглеждаме се.
– Твоят нали умря, ма?
– Именно. За късмет – да си намеря друг.
– Няма начин, – намесва се Кристина компетентно. – На Моста на изкуствата, както, между другото, е истинското му име, това вече е забранено да се прави. Така е от 2014-а, откакто перилата му не издържаха на тежестта от седемте тона тъпи катинари, поставени там от тъпи влюбени от целия свят, и рухнаха в Сена.
– Добре де, поне да се снимаме там, – упортства Би.
Тръгваме по моста и понеже Би е силно решена да си направи магия за любов именно на него, на всеки 20 метра спира, за да се снима как оставя отпечатък от начервените си устни върху парапета. Нещо съм раздразнена и казвам, че ще избързам напред и ще ги чакам от другата страна на реката, в някое бистро на Rue de Rivoli.
Хич не ми е трудно да си намеря такова и още по-лесно ми е да си поръчам чаша изстудено бяло вино – в тая жега хич не е за раглеждане на забележителности. Или не, алоо, mademoiselle, arrêtez s’il vous plaît, стойте малко! Я по-добре ми донесете една бутилка, няма какво да ви разкарвам по сто пъти.
Тъкмо съм преполовила бутилката и вече започвам да се чудя колко точно време им трябва на тия моите, за да пресекат един мост дълъг 155 метра, когато дънките ми започват да вибрира. Пак е Марето.
– Някой е залепнал за моста?
– Не, обаче Божка си изпусна телефона в Сена.
Е не, отидоха петте хиляди селфита, които си направи, откакто се качихме на самолета оня ден.
– И един случаен мъж като я видя как психяса и почна да си скубе екстеншъните, тръгна да се хвърля в реката да ѝ го спасява.
Наострям уши – историята взема неочаквам обрат.
– И кaкво стана?
– Ние с Криси спасихме него един вид – дръпнахме го навреме човека да не се мята в реката. И вече спасен, той пък взе, че покани Би на среща.
– И после?
– Ми отидоха на среща. За*баха ни, разбираш ли?
Брей, това с целуването на моста може да се окаже нова мода. Нещо като да преспиш пред вратата на български манастир и след пет дни да заченеш.
Тя е от жените, които не могат да седят дълго време необвързани, понеже започват да се чувстват неспокойни, ненужни, депресирани, но най-вече с недостатъчен брой маркови чанти.
През остатъка от деня трите осиротели приятелки се мотаем предимно из осми и осемнайсти район. Преди години се чудех защо са един до друг като ги делят цяла десетка, докато накрая един познат не ме осветли, че това си е някакво тяхно си, френско градоустройствено извращение – да подредят районите във формата на охлювена черупка.
Едни хлапета с бради като на „малолетни“ ислямисти ми открадват чантата, докато уличен художник ми рисува карикатурен портрет в Монмартър. Много странно – но на портрета съм още с чанта. Ако бях сама, сигурно трябваше да платя на художника със свирка, но за щастие приятелките се притичват на помощ и си разделят сумата. Чак след като ме черпят и вечеря, решавам да си призная, че телефонът си е у мен и разполагам с електронен портфейл, в който са всичките ми банкови карти. А да, и че в чантата си имах само мокри кърпички, дъвки, жилетка и тирбушон.
На път за квартирата я напада огромен плъх в метрото, заради което трябва да ходим в спешното да ѝ бият инжекция против бяс. Докато натиска памука върху убоденото от иглата, тя звъни на мъжа си и му заявява, че той е виновен, задето я е ухапало диво животно в парижкото метро. На Слави сигурно не му е лесно с такава жена.
Някъде към три и половина входната врата се отваря и Би се материализира по средата на хола. Ние наскачаме от леглата и се надпреварваме да я разпитаме къде, как, що. Тя обаче мълчи и гледа в една точка (която може да е и хлебарка, да ви кажа, понеже сградата е доста стара и мирише на мухъл). После Божка само се хваща за сърцето и произнася тържествено, на пресекулки:
– Сго-дих-ме-се!
(Очаквайте слеващия епизод на „И прости ей така“)
Вижте още:
