Днес отказах една изключително смислена и примамлива оферта за допълнително професионално развитие, защото реших, че приемането ѝ няма да ме направи нито по-полезна, нито по-щастлива. Емоцията, която изпитах, натискайки „Enter“, не беше нито на лична гордост за спечеления шанс, нито на облекчение за взетото решение. Беше разяждащо чувство на вина, от което изпитах едни познати до болка тревожност и позиви за гадене. Получих огромна възможност – такава, каквато преди няколко години не бих могла и да сънувам. Бяха ми гласувани доверие и положителни очаквания. А аз се провалях, и, още по-страшно, разочаровах някого.
Някъде дълбоко в ума ми отново беше 96-а, аз играех с Мишо в пясъчника на детската ми градина, а Петра и Марина от групата ми ме канеха да участвам в тяхната игра на принцеси. „Как така не? Ние искаме да играем с теб и сме те поканили. Ще ни развалиш цялата игра, не можеш да откажеш“. Играх с тях. Подготвяхме тържеството за празника на буквичките и на репетициите Митко ме канеше на танц, а аз предпочитах да танцувам с Ники. „Как така не?“, питаше г-жа Цанева. „Не е възпитано да откажеш на другарчето си, нали ще го обидиш.“ Танцувах с Митко на тържеството, а Ники никога не разбра с кого исках да танцувам. „Как така не? Докато не си изядеш всичко в чинията, няма да станеш от масата, знаеш ли, че на света има деца, които днес не са яли.“
Беше Коледа и баща ми настояваше да погостуваме на баба ми и дядо ми, докато аз предпочитах да остана у дома и да се порадвам на елхата и подаръците си и да прекараме един спокоен ден само ние си тримата с мама. „Как така не? Баба ти и дядо ти ни чакат, ще им стане мъчно.“ Отидохме на гости. „Как така не?“, казваше баба ми, когато не исках да свиря на пиано. „Татко ти свиреше толкова хубаво като малък, нали не искаш да го натъжиш?“. Свирех на пиано. Докато всички не забелязаха, че съм безнадеждна.
„Как така не?“, питаха съучениците ми, когато за пръв път ни се предлагаха алкохол, цигари, наркотици. „Някаква зубърка ли ще си? Не искаш ли да те харесват готините?“ Мисля, че дълбоко в себе си никой от нас не искаше да пробва каквото и да било, но се страхуваше от едни несъществуващи Други, които следяха всяка наша крачка и правеха както е „готино“. „Как така не?“, чух, преди да отида в немската гимназия, въпреки желанието си да уча испански, „ние мислим, че така е най-добре за теб“. „Как така не? Искаме да избягаме от час целия клас, не може да се цепиш.“ „Как така не? Ами нали всички ходят на абитуриентски бал, тъпо е да разочароваш класа.“
Когато се разделях с първата си сериозна връзка, моето „не“ беше неуместно – как така, след толкова време заедно, не може да не ме обичаш. Когато за пръв път ми предложиха брак, моето „не“ беше осъдително – как така, ще изложиш момчето пред пълен парк с хора. Когато ми предлагаха и предлагаха храни, каквито не ям, моето „не“ беше неучтиво – как така, нали домакинята цял ден се е старала да готви. Когато завършвах срещите си с „лека нощ“, моето „не“ беше неприятна изненада – как така, няма ли да продължим, само се забавляваме. Когато не ми се излизаше в петък вечер, моето „не“ беше ирелевантно – хайде, хайде, цялата компания искаме да излезем, да не си бабичка. „Не“ беше неподходящият отговор на имейла „save the date“ – компанията е инвестирала за тоя тиймбилдинг, как така не му се радваш, не се прави, ела, ще направиш лошо впечатление, мразиш ли ни, за нещо повече ли се имаш. „Не“ беше смъртна обида спрямо семейство, приятели и близки – как така, след всичко, което ние сме направили за теб, дори тогава, когато услугата и жестът са били непоискани, дори тогава, когато изрично си казал/а, че не искаш тези жестове – как така не, та нали ние ти мислим доброто и го правим за тебе. „Не“ не присъстваше като алтернатива в избора за пиене – какво ще ти стане от една биричка, хайде стига, цепиш се, да не си болна, да не си бременна, недей се излага, какво ти има, ама какво точно ти има. Как така ще ми затвориш, когато ти се обаждам и искам да си говорим. Как така няма да дойдеш на погача, когато аз искам ти да си там. Как така ще откажем на клиентите да поемем безумен проект, нали затова ни плащат.
„Как така не?“ продължи да ме преследва, дори когато никой не ми го казваше.
Предпочитах да се чувствам безсмислена, безсилна и безправна, отколкото да нося съпроводения с тревожност и повръщане товар на вината потенциално да разочаровам, обидя и натъжа някого.
„Не“ беше мръсна думичка, а не бяхме възпитавани да говорим мръсотии и това възпитание се възпроизвеждаше във всяко следващо поколение. Възпитаната постъпка беше да натъпчеш в себе си всяка храна, всяка напитка, всеки човек, всяка услуга, всяко обаждане, всяка почерпка, всяко задължение, всяко изискване, всяко очакване, с което се сблъскаш, докато „не“ се задуши дълбоко под тежестта им, за да не надигне безобразната си хулиганска пънк главица никога повече.
Премълчаното „не“ вкара и мен, и PR aгенцията, за която някога работех, в беля, защото на интервюто си за работа не можах да дам неучтивия и страшен отговор на въпроса „окей ли си с това да организираш събития?“. Премълчаното „не“ ме скара с една от най-добрите ми приятелки, когато без никакво желание приех да бъда шаферка на сватбата ѝ, за да не я обидя, а след това я обидих много по-лошо с това, че разбра за нежеланието ми от странични хора. Премълчаното „не“ доведе в апартамента ми един испански пътешественик, с когото бях вечеряла навън по-рано същата вечер, доведе шока му и репликата „Какво значи да се съгласиш да дойда у вас, а след това да не искаш? Аз сега така ли се очаква да си тръгна? Трябва поне нещо да направиш за мене“. Обичам да разказвам как му посочих вратата, без да направя „нещо за него“. Това, което разказвам за пръв път, е, че след това не спах, повръщах цяла нощ и се чувствах малко уплашено, малко отвратено, но най-вече виновно от постъпката си. Бях му изгубила вечерта. Бях го разочаровала. Не бях оправдала очакванията му.
Думата „не“ означава отказ и граница.
А границите противоречат на приемливите наративи и поведения, в които биваме възпитавани. Да сме усмихнати, мили, сговорчиви, услужливи, да имаме can-do-attitude. Да проявяваме уважение към всеки друг, но не и към себе си. Да не обидим никого. Да не нараним никого. Да не разочароваме, натъжим, пренебрегнем никого. Да не изгубим ничие време. Всеки ще ти каже, че е окей да казваш „не“. Стига да не го казваш на него.
Ако откажем, ще бъдем попитани защо. Как така. На какво отгоре. Ще бъдем поставени под съмнение – сигурни ли сме, дали няма да помислим още малко, дали просто не се стесняваме, не знаем ли кое е най-доброто за нас, хайде, утре ще те питам пак, обмисли го добре още веднъж… Ще дойдат убеждаването, умилкването, обвинението, подкупването, емоционалното изнудване, преговорите, преструването, че не е чуто какво си казал/а. Много пъти ще бъде по-лесно просто да си замълчим и да се пуснем по течението, независимо какво ще ни коства. По-лесно, отколкото да аргументираме защо няма да го направим. По-лесно и по-приемливо. Да влезем във вече познатото и заучено състояние на удобно вцепенение (hello, is there anybody in there… just nod if you can hear me… is there anyone home?). Да излезем от себе си и да се видим отстрани като пионка, която изпълнява отредената си роля, вместо като субект, който поема отговорността да вземе самостоятелно решение с всичките му възможни последици, включително и тази да се провали, като разочарова някого. Това има своите плюсове – колкото повече се дистанцираш от себе си, толкова повече нищо, което ти се случва, всъщност не се случва на теб. Колкото повече се дистанцираш от себе си, толкова по-невъзможно е някой да те нарани, защото ти сам/а се нараняваш. И никой не би могъл да предположи, че дадена ситуация не е окей за теб, когато скриеш достатъчно дълбоко факта на истинското си отношение спрямо нея.
Понякога искам да викам „не“ от покривите и да го пиша със спрей да върху сгради. Понякога искам да си го татуирам на дланта.
Не, не е задължително да отидеш където и да било, само защото са те поканили.
Не, на никого не дължиш да завършиш образованието си, само защото го започна.
Не, не си длъжен да създадеш семейство с някого, само защото вече сте имали дълга връзка.
Не, клиентът невинаги има право.
Не, не си лош човек, ако ти е неприятно да те целуват, прегръщат и пипат роднините ти.
Не, това, че роднините ще се радват на сватба, не е по-важно от факта, че ти няма да се.
Не, не е проява на неучтивост да не се чукнеш за „наздраве“.
Не, мобилният телефон не е камък на шията ти, който да трябва по сизифовски да вдигаш денонощно.
Не, на никого не дължиш да изживееш живота си така, че да го караш да се гордее или поне да не го притесняваш.
Не, доброто протичане на една среща не значи, че трябва да продължите или да се видите пак.
Не, това, че си започнал нещо, не значи, че е неуместно да спреш по което и да било време.
Не, това, че някой може да се разочарова, не е по-важно от личната ти хармония.
Не, да откажеш на близък човек не значи, че не го обичаш или че си неблагодарен, нито пък неговият отказ за нещо значи, че той не те обича или не ти е благодарен.
Не, това не се научава за ден. Не, не всички ще бъдат щастливи и доволни от това, че го учиш.
Не, няма да го викам от покриви, нито да го пиша по сгради, нито да си го татуирам. Просто ще опитвам да си напомням достатъчно често, че да пораснеш означава един ден да излезеш от пясъчника в главата си, да напуснеш детската градина и сам да си прецениш дали, кога, с кого, защо и за колко дълго ти се играе.
А вие скоро казвахте ли вълшебната думичка? Не, не „благодаря“ и не „моля“.
„Не“ е окей. Иначе не е окей.
Вижте още:
Емоционалните граници – враг №1 на Тутраканската селищна система
