Събуждаш се в една чудна пролетна утрин, слушаш новини, гледаш политически коментари, някакви експерти по телевизията правят икономически анализи, четеш в мрежата ревю за любимата си книга… В някакъв момент просто няма да е честно да не се чуе и твоят глас, затова запретваш ръкави и сглобяваш по едно изречение за всичко. Нещо политическо, нещо за парите, нещо за „нас“ и „онези“, и нещо за „звездите“ – за десерт. Казваш си казването и отиваш спокойно да работиш – в градината, в магазина, в таксито, в кухнята…
Много съм далеч от мисълта, че не всеки има право на мнение.
Разбира се, че ти – от кухнята, градината, магазина или където и да е – можеш да казваш каквото решиш, на когото решиш. Ако има хора, които искат да чуят гласа ти, викай, разбира се. Но за доброто на всички, които ще чуят виковете ти, преди да издадеш звук, си помисли – знаеш ли кой е Сократ? Какво всъщност знаеш за него? Какво е направил, какво е казал, за какво е осъден и защо е предпочел да умре? И ако не можеш да отговориш на тези въпроси – не викай. Поне не викай!
Няма да отговарям на въпросите – има източници, потърсѝ сам кой е Сократ. Само ще кажа, че на него се приписва много мъдрата мисъл „Аз знам, че нищо не знам“. Това знание (или признание) дава право на едни хора да говорят за политика, икономика и изкуство, а на други – за кухня, градина, автомобили, футбол… Защото хората, които си позволяват да коментират тема, от която наистина разбират, обикновено съзнават колко обширна и специфична е тя, не бързат да дават мнение, не подценяват възможните усложнения. Това важи и за кухнята, и за политиката.
Липсата на реална представа за собствените познания и възможности е част от прословутия напоследък ефект на Дънинг-Крюгер.
Парадоксът е особено популярен напоследък у нас, защото с него се квалифицират всички онези викове в мрежата, в обществото и в медиите, които едновременно изненадват, плашат и дразнят.
Ефектът на Дъниг-Крюгер се изразява в това, че колкото по-ниска е компетентността на хората в една област, толкова по-висока е увереносттта им, че са компетентни в тази област. И обратното е валидно – когато наистина разбираш от нещо, си склонен да се съмняваш, да премисляш, да оценяваш нещата, преди да дадеш мнение.
Всъщност учените Дънинг и Крюгер стигат до формулирането на парадокса заради един криминален случай от 1995г. в Пенсилвания – един банков обирджия решил да обере две банки посред бял ден без да крие лицето си, намазан само с лимонов сок. Направил това, защото вярвал, че лимоновият сок ще го направи невидим за камерите, след като се използва за симпатично мастило. Мъжът бил шокиран, когато видял записи от камерите, просто не можел да разбере къде е сгрешил.
Друг интересен момент в изследването на Дънинг и Крюгер е констатацията, че човек не прави заключения за своето представяне на базата на действителен опит и знания, а на това, което знае и мисли за себе си. Субективно, себично и егоистично, но вярно заключение.
„Винаги, когато стигнем до заключение, изглежда, че то е правилното. Всъщност много от това, което виждаме и заключаваме за света, е представа, създадена от нашите мозъци. Всъщност единственото нещо, което наистина не знаем, е къде е границата между нашето знание и незнание. Затова непрекъснато я прекрачваме“, казва Дейвид Дънинг в едно интервю, в което подробно разказва за проучването и експериментите, свързани с него.
„Себепознанието е трудна задача. То не може да се случи самостоятелно, другите хора могат да бъдат източници на безценни познания за вас самите“, казва още той.
И ето – събуждате се, слушате новини, политически коментари, икономически анализи, литературна критика… Вижда ви се лесно, другите го правят, сякаш виждате взаимовръзките и зависимостите, почти докарвате термините и граматиката – защо пък да не заявите някоя ярка, различна и униална позиция по въпроса? Какво от това, че не знаете нищо за историята и генезиса на проблема, какво от това, че нямате идея за причините за възникването му и последствията от него? Да викнем, пък да се чуе! Защо пък не, има свобода на словото и човешки права, демокрация е…
Точно в този момент една пеперуда доброволно избира да умре, за да не причини земетресение на другия край на вселената.
Вижте още:
Политиката – какво толкова ме засяга, така или иначе нищо няма да се промени
