„Образование е това, което остава, когато забравим всичко, което сме научили в училище“, казва Алберт Айнщайн. Не е ясно дали той е стигнал до този извод защото е бил лош ученик, или защото е бил гений. Децата са бели листове, празни чаши, чисти платна – все хубави метафори, които казват, че върху тях проектираме разбирането и познанието си за света. Не своето лично усещане, амбиции или его, а това, което опитът ни е доказал като истина. Би трябвало да им даваме едни точни, проверени факти, възможност да осмислят и разберат тези факти, както и възможност да изградят своя гледна точка и да избегнат вече направените грешки. Би трябвало.
На какво ни учи училището е въпрос, който си задавам от много години – откакто завърших с отличие една от столичните елитни гимназии. Няколко години след завършването се опитах да прочета старите си учебници. Оказа се абсолютно невъзможно. Не знам как изобщо някога съм успяла да науча и повторя нещо от написаното там. Вероятно заслугата за добрия ми успех е била на прекрасните ни учители, за които пазя наистина чудесни спомени. Благодарение на тях успявахме донякъде да избегнем пропагандата – до колкото това изобщо беше възможно, въпреки, че живеехме във времена на умиращ социализъм.
На какво ни учи училището е и въпросът, който си зададох, когато видях публикувана от Българското училище в Сиатъл „домашна работа“ на ученик, в която той очаква „до края на 2023 г. България да се върне на три морета“, както и „краят на Сърбия и Македония“. Часове след като публикува с гордост съчинението, администрацията размисли и махна публикацията. Остави обаче името на детето, за което се надяваме, че има съгласието на родителите, защото детето, което няма никаква вина за проектираните върху него чужди очаквания, за часове стана известно в социалните мрежи.
Обикновеният потребител на социалните мрежи, който случайно е попаднал на публикацията, остава в невединие – последно, гордее ли се училището в Сиатъл с ученика си, или по-скоро не? Учат ли учениците в далечната чужбина нещо относно българската история и география, или по-скоро пропускат? Не е ли задача на българското училище в чужбина да стимулира запазването на езика и традициите, или лошият правопис и езикът на омразата вече са част от тия традиции?
Разбира се, потърсих отговор от основателката и директорка на училището г-жа Анжела Хъшева. Очаквано, тя пожела да не ми отговори.
Както всяко нещо у нас, и това чудо отмина за три дни.
Искрено се надявам обаче, ако този младеж реши да се върне в родината на родителите си някой ден, да не остане разочарован – в реалния свят, в който съществува България, тя граничи само с едно море, а изчезването на околните държави засега не се очаква. Това вероятно много разстройва една определена прослойка, която кичи себе си с думите „патриоти“, „родолюбци“ и т.н. – поредно доказателство за девалвацията на тези иначе хубави думи. Важното е да не разстройва децата, които е ясно защо са решили, че това е начинът да се обича родината. В края на краищата, няма по-неприятно преживяване от несподелената любов. А какво ли ще е, ако тази несподеленост е на такова ниво?
Връщам се на училището – онова, което не знаем на какво ни учи. Не се съмнявам в добрите намерения на екипа на училището в Сиатъл или където и да е по света. Не се съмнявам в тяхната обич към България, носталгия, опит за съхраняване на национална идентичност. Съмнявам се обаче, че ще съхраним каквото и да е с изчезването на съседите, с ужасен правопис и с „три морета“. Бих се радвала училището в Сиатъл да намери начин да се извини на това дете и да му обясни фактите и грешките в ситуацията, но съм напълно убедена, че това няма да се случи. Добре ще е, ако му обяснят поне, че държавите и хората в тях не са неща, на които можем да слагаме край ей-така, защото ни се съчинява съчинение. Че думите имат последствия. Че родина се обича първо с познания за нея. Че историята никога не върви назад. Тия азбучни истини се учат в училище, ако училището си заслужава, разбира се.
Вижте още:
Основи на модерното училище и защо децата трябва да молят, за да отидат до тоалетна
