Имам един познат, който на всичко нереално във филмите коментира с „Това да не е документален филм!“. Да, да, не е. Обаче нали съпоставяме видяното със собствения си опит. И гледам аз увлекателен филм, а там – дразнещ момент. На който нямам обяснение. И като че ли са се наговорили във всички филми да го има същият. Ето първите пет такива, за които веднага се сещам:
Като скочат нанякъде, откъде знаят какво има там?
И героите на Том Круз, и на Даниел Крейг, и на Скалата, и на кого ли още не. Като почнат да скачат откъде ли не! От високото към ниското, нали. Та те хубаво скачат откъде ли не, но защо – като не виждат накъде скачат?! Той, душицата, тича като изоглавен по покрива (ние тук нямаме такива равни, чисти, продължителни покриви, но това е друга тема), тича той до ръба и накрая – скоооч! – нататък. Ясно е, че от снимачния екип са му казали, че няма проблем. Но как героят, героят му как знае в историята, че там има кофа с меки боклуци, камион със слама или платнище, което ще го издържи? Мѝстика!
Защо не си казват чао по телефона?
Оставете, че е невъзпитано направо да затвориш, без да предупредиш събеседника си. Ама ако той има да казва още нещо важно? Откъде знае единият герой, че другият е приключил. Какви са тия телепатии – защо тогава им е телефонен разговор, за да си общуват?! Я си представете вие в реалния живот – да ви се обади майка ви, дето и без това много не ѝ звъните, да ви пита кога ще минете да ви наготви мусака и крем карамел, а вие да ѝ кажете „По-натам!“ и веднага да ѝ затворите. Лелеее!
Няма ли да катастрофират, докато се гледат в очите с другия в колата?
Дали за драматичен ефект, дали защото водят ключов диалог, дали за да покажат и в тази сцена красивото лице на шофьора на превозното средство. Но шофьорът не си гледа пътя, а настоятелно се фиксира в лицето на пътника до него. Пътникът си мълчи, не желае да отваря темата „Гледане на пътя от шофьора“. Добре бе, хора, отбийте встрани, спрете, пък си се наговорете за каквото важно имате, после си се возете разумно. Какъв пример давате на младите шофьори?! То е невъзможно толкова секунди подред шофьор да гледа встрани, дори и да има супер периферно зрение, дори и пътят да е идеално прав и без дупки, дори и по шосето да няма други коли (най-вече с други такива негледащи пътя си шофьори). А може би режисьорчето иска да ни напрегне – да си мислим, че ей сега ще катастрофират, или не – ей сега!, не, не – може би ето сега! А изненадата е, че не катастрофират!
Какво работят?
В повечето филми главните герои са някакви безделници. Обикновено нищо не работят. Да, да, то е ясно, че ако работят в кол център, разносвач на храна за вкъщи или нощен пазач на общинска собственост, няма да им остане време за приключения. Нито за романтични, нито за комедийни, нито за фантастични приключения. Но откъде имат пари тия хора?! И приложимо ли е в реалния живот това нещо – да кажат как става, ако е. Понякога, в началото на филма, героят има работа – в хубав офис, свободна професия или дори шеф. Но след първата една-две сцени героят рязко спира да ходи на работа (освен ако филмът не е например „Office Space“, в който историята е как един спира да ходи на работа) и няма никакви проблеми, никой не го търси, някак си там всичко явно си върви гладко. Обяснете ги тия неща, че повечето зрители се демотивираме…
Не ги ли боли, като ги бият?
Аз разбирам, че има свръх човеци като Джон Уик и Джеймс Бонд, ама и къде-къде по-смотани герои са участвали в побоища в къде-къде по-реалистични филми. И им идва съвсем поносимо. Не знам… То не са шутове в корема, не са юмруци в главата, падания по кръст, удари с тояги в коленцата, блъсвания от автомобил, ухапвания от куче. Изпъшкат и действат нататък… Знам на мен какво ми е, като си чукна главата в шкафа, докато я вдигам от мивката, като си прехапя езика или като си одраскам пръста в лист хартия А4… А дори ако кръвта им реши да потече след мулти-прострелване или няколко наръгвания, във филмите са способни на действия, които аз и здрав-прав не мога – носят друг (малко по-прострелян), тичат след врага си или се бият и побеждават! Само веднъж видях на живо нещо подобно – като малък, когато баба ми закла една кокошка, но не я беше настъпила добре и тя се измъкна и дълго хвърча из градината много енергично… но не оцеля…
Вижте още:
На всеки километър Хенри Кавил: Българските филми, в които трябваше той да участва
