Морски пейзаж с лодка и залез. Или ваза с китка цвете. Или пътечка сред природата. Масло върху платно. Добре изпипан до последния детайл, чисто технически. Неказващ нищо. Десетки, стотици, всъщност вероятно хиляди картини изглеждат така – приветливо, скучно в празното си съвършенство, еднакво. Наричам ги хотелски картини. Ще ги срещнете в лобитата или стаите за гости на повечето места за настаняване на туристи. Или в кухните на непретендиращи да разбират от изкуство хора, които не ги смущава мисълта, че влажните и ароматни изпарения от боб яхнията, къкреща на котлона, може да увреди платното – и без това не са платили особено много за него.
Липсва индивидуалност, липсва послание в това, липсва иновативност, липсва дързост, липсва характер, липсват омраза, любов, секс, предизвикателство, истерия, конфликт, неразбиране… Липсва онзи шамар в лицето, който те кара да запомниш едно парченце изкуство завинаги, да си мислиш за него преди сън, понякога да ти стане красиво в душата дори заради идеите, които грозотата на това изкуство е родила в тебе. Липсва връзка с грубата и понякога мръсна реалност. Липсва хляб за фантазии и въображение. Духовно извисяване. Или принизяване. А тръпка и страст се намират и в двете. Липсва онзи въпрос към автора, който си задаваш в главата си: „Какво още искаш да ми кажеш? Какво още мога да видя от тебе? Покажи ми, моля те, много искам“.
Хотелските картини не са за ценители.
Не са за любители, не са любовници на изкуството. Не са за хора, на които им пука дали изобщо могат да различат едно такова пейзажче, от друго. Конвейерно производство. Годно да бъде сертифицирано за стандартна унификация.
Досущ като човешките лица, когато преминат през обработката на филтрите в социалните мрежи, чийто венец на сертифицираната неуникалност е относително новият филтър на TikTok – Bold Glamour – който може да преобрази, или уж разкраси, лицето ти до неузнаваемост. О, не, грешка – защото в социалните медии ще видиш още десетки, стоцити, хиляди такива лица. С „правилните“ вежди. „Правилните“ скули. „Правилния“ нос. „Правилния“ тен. „Правилната“ лицева пропорция. „Правилния“ обем на устните. „Правилната“ форма на очите.
Особено плашещият ефект на този конкретен филтър е, че той не „пада“ и не се променя, ако разтъркаш очи, прокараш ръка през лицето си, завъртиш се насам-натам, или вкараш още някого в кадъра. Създателите му все още отказват да разкрият точно каква е технологичната тайна, на която се дължи това му, хм, предимство. Сякаш съществува един твой втори, паралелен дигитален образ, който, за разлика от теб самия, отговаря съвършено на всичката дословна еднаквост, която с години наред си гледал/а на корицата на едни и същи, и и едни същи, и едни и същи, женски и мъжки списания, където централният образ понякога е на розов, а друг път – на прасковен фон, понякога е с карирана риза, а понякога – с графитено сиво сако. Обаче винаги е с една и съща безизразна лицеца гримаса, придружена от тъповата усмивка, която трябва да мине за секси закачалива. Бляк. Нулева воайорска страст ми носи идеята да гледам нещо, което съм видяла вече 350 пъти, а ми е било сладникаво безинтересно още първия.
Малко хора могат да се похвалят да не са се сдухвали никога от идеалите за привлекателност (и понякога се чудя дали не са психопати). Да не живееш според тях е избор, и не за всекиго е лесен за правене, особено ако не избягваш да кривваш от матрицата на консуматорството, маркетинга и преследването на попкултурно успешни житейски модели. Непостижимостта на идеалите за привлекателност е умишлена, с нея по-добре се продават продукти и услуги. Сам си решаваш дали да го видиш.
Не е тъжно, че съществуват идеали за привлекателност. Нормално е, желателно е.
Винаги ще има такива идеали – ако не на общностно ниво, то поне на индивидуално. Привлекателността, сама по себе си, е идеал. Тъжното е колко еднаква, ограничена и скучна става представата за нея – все едно можеш да си я поръчаш на касата на произволна верига за бързо хранене. Да, ок, на момента ще се наядеш. И?
Същинската привлекателност обаче – онази, която ти носи жегваща тръпка под гръдната кост и държи съзнанието ти отворено и ума ти буден – има повече дълбочина и детайлност, има история и трябва да я знаеш ведага и сега, не почва и не свършва с едноизмерната текстура на едно едноизмерно лице, построено като за постер на предстоящо участие в чалготека. Кара те да искаш още, да търсиш още, да си задаваш въпроси. Предизвиква те. Човек е красив с дребните си несъвършенства – не въпреки тях, заради тях, защото така е по-персонално, по-интимно е, по-истинско, защото показват уязвимост, едновременно със силата, заключена в нея. Красив е с начина, по който се смее малко по-високо от приличното, свежда неволно очи при някоя конкретна тема, чуди се какво да прави с ръцете си в социална ситуация, движи се в своя собствена траектория и със своя скорост, отмята косата си, преглъща на сухо от вълнение, подсмихва се на собствените си мисли, докато върви сам, клати глава иронично, когато слуша да се говорят глупости в компанията му, сдържа сълзи или ги пуска навън… И искаш да ровиш повече, да питаш повече, да сглобяваш пъзела на причините зад всички уникални фрагменти.
Понякога човек е красив дори и точно с това, че не е. И това не бива да бъде филтрирано. Понеже във филтъра накрая остава само утайката.
Интригуващият човек е изкуство сам по себе си. Собствения си пърформанс, лимитиран от срок на годност, който някога ще бъде написан върху хартийката с дежурни съболезнования. Манифестът на онова, което избира да представлява. Наистина ли най-доброто, зад което можем да се скрием, е рамката на хотелска картина или бърза закуска?
Вижте още:
