Добре, не бързайте да се ядосате. Била съм майка на пълен работен ден в продължение на близо пет години. Не съжалявам за избора си и се гордея с него. Не говоря от позицията на някакъв недоразбран феминизъм, според който жената има стойност, единствено ако гради кариера. Напротив, мисля, че е много неправилно и противоречи на идеите на феминизма да унижаваме жените, които правят такъв избор.
Още нещо: определено разбирам откъде идва желанието да се оплакваш, че си майка на пълен работен ден, която си стои вкъщи, докато другите преживяват и неволите, и радостите на динамичната си професионална среда. Преживях го. Беше наистина трудно. Бях много самотна. Имаше много дни, в които исках да се обадя, че днес ще си остана вкъщи по болест, но… всъщност вече си бях вкъщи и нямах право на болничен от това.
Разбирам също така, че родителят на пълен работен ден би искал да утвърди своя избор, като го отъждестви с професия. Получаваме много упреци от кариеристи или дори от собствената си академична среда, ако не вършим нещо, което допринася за материалния оборот в обществото – трудът ни се омаловажава на фона на платения труд, нищо че да отгледаш човешко същество всъщност носи много повече стойност, отколкото да попълниш екселска таблица. Но не пиша това, за да се сранвяваме помежду си.
Искам само да отбележа колко познато ми е чувството да трябва да се защитавам срещу култура, която иска да ни накара да се чувстваме малоценни или безполезни поради начина, по който прекарваме времето си. Просто намирма, че да опитваме да оправдаваме и аргументираме своята собствена стойност, като я идентифицираме с кариера, не помага на каузата ни. Ако се гордеем с начина, по който живеем живота си, няма нужда да се опитваме да го вместим в някаква кройка, която не е по габаритите ни, за да се отчитаме за стойността си пред когото и да било.
Да бъдеш майка на собствените си деца не е „работа“, без значение колко е трудно или колко усилено работим.
Това е. Да не правиш нищо, освен да отгледаш човек, който си избрал да родиш на света, е привилегия, която не всеки човек, искащ деца, успява да постигне, и да го наричаш по друг начин показва известна липса на емпатия, а и снизходителност.
Разбира се, родителството е трудна работа, но същото е и ходенето на къмпинг или организирането на парти за приятел или сексът с някого, когото обичаме. Не обикалям обаче да наричам тези неща моя професия. Въпреки че има очевидно трудоемки задачи, свързани с воденето на домакинството, като почистване и готвене, това са неща, които всеки човек трябва да прави (или да плаща на някой друг да го прави), независимо дали има статут на родител, и това отново не означава, че такава е професията му.
Очевидно стоенето вкъщи и грижата за близки хора вместо работа срещу възнаграждение е ценен, достоен и понякога будещ възхищение начин на живот, но не е „кариера“. Хората, които напускат работа, за да се грижат за възрастните си родители, не казват внезапно на всички, че са се заели със здравната професия. Изборът да се грижите за собственото си малко дете не е по-различен.
А моята собствена история? Тя не е нещо изключително.
Забременях в края на следването и предпочетох да остана у дома, за да се грижа лично за първото си дете, вместо да заема някаква начинаеща професионална позиция, с която едва-едва да покривам разходите по детегледачка или частна детска градина. И да трябва непрекъснато да се оправдавам и да бъда гледана със снизхождение, когато искам да отида по-късно или да тръгна по-рано, защото детето ми не се чувства добре, или защото просто искам да прекарам повече време с него, когато съм си свършила работата. Затова започнах с професионалния живот по-късно. И изобщо не съжалявам за това.
След това постепенно започнах да експериментирам с писане на хонорар. И не приех работа на пълен работен ден, докато дъщеря ми не тръгна на училище.
В крайна сметка изобрът беше изцяло мой – да не приемам първата посредствена работа на пълен работен ден, която се появи, която изискваше да не бъда с дъщеря си в ранните ѝ години в замяна на заплата, която просто щеше да се върне в грижите за децата. Нямахме допълнителни пари, имахме точно колкото да живеем, но все пак за мен имаше най-много смисъл да се съсредоточа върху това да дам на дъщеря си най-добрите ранни години у дома, които можех да осигуря, и тя да е щастлива и здрава, да се чувства обичана и в безопасност. За мен самата това беше подарък. Не кариера.
В онзи период понякога опитвах да се сприятеля с други майки и понякога оставах изумена от това от това колко много жени се наслаждаваха единствено да се оплакват от майчинството. В него има много, мнооооого, ама мнооооого за оплакване, и все пак щастието надделява и си струва да се фокусураме върху това.
А и не ме разбирайте погрешно. Беше хубаво да има хора, които могат да съпреживеят чувството на неудовлетвореност от съществуването във вечно разрошено състояние и вечния страничен шум от детски крясъци! Въпреки че с времето си спомням само с усмивка за всичко това.
Вижте още:
От „майка на недоносено“ до „самотна майка“ – какво научих от етикетите за себе си
