И, в този смисъл, бързам да кажа, от „добри момичета“ също, за да сме коректни и солидарни с всички.
Ще започна тази история ето така: при една от най-лошите първи срещи, които някога съм имала, джентълменът (той изключително видимо държеше да се презентира като такъв) ме запита „хей, Лора, а ти какви момчета предпочиташ – лоши момчета с кожени якета или добри момчета, които носят цветя и ходят на църква?“. Поразена от предразсъдъчната ментална теснота на гореизложеното, аз моментално разбрах, че тази среща ще ни е последна, пресметнах колко най-скоро ще е уместно да се прибера да си гледам „Тюдорите“, без да съм крайно неучтива, и скоро след това обявих тези си намерения по средата на изложението му как би искал супер силата му да е да може да накара чаша мартини да се появява в ръката му всеки път, когато щракне с пръсти, та да наподобява Джеймс Бонд.
Мисълта за добрите и за лошите момчета обаче не ме напусна дълго време, всъщност все още не ме е напуснала. И регулярно ме ядосва. Нали се сещате за клишето как жените предпочитаме някой да ни разбие сърцето, отколкото да „дадем шанс“ на доброто момче, което ни отваря вратата, и ни изпраща до вкъщи, и ни пише „добро утро, принцеско, как спа“, и ни носи подаръци, и ни влачи торбите, и ни плаща вечерята, и ни кавалерства да си облечем палтото, и винаги, винаги е насреща. Това момче обичаме да го пращаме във „френд зоната“ – колко грубо от наша страна!
Случвало ми се е да бъда обвинявана, че постъпвам така, всъщност случва се на всички ни – и на жените, и на мъжете, това не е полово обусловен стереотип, макар и на практика по-често да използва за „добро момче“ и жена, която има наглостта да не го отразява.
Виждам няколко генерални проблема в тази идея.
Сервилността не прави никого добър.
Да си го кажем честно, всеки може да си отвори врата, да си облече връхната дреха, и да плати храната, която е изял – презумпцията за обратното съдържа едно умаление на личността ти, дори желание сама да възприемеш себе си като зависима, а човека насреща – като твой едновременен покровител и длъжник. Да си във връзка с някого, защото – уау! – ти носи торбите, грижи се за тебе и ти върши непрекъснати услуги, е погрешно и печално. Човекът до теб не ти е роб. Нито ти си робиня на идеята, че не можеш да се оправиш сама. Робството не е секси. „Принцеска“ също не си, независимо какво си мислиш по въпроса. Има нещо токсично и деградивно в идеята една връзка да представлява отношения на взаимна зависимост, при която двама души смятат, че не могат да се оправят един без друг.
Процесът на „сваляне“ често се бърка с това да се поставиш в нечия услуга, да изпълняваш прищевки или да правиш безброй непоискани добрини, с което единствено да подкопаваш собственото си достойнство. Ако някой ще те обича, понеже му вършиш работата, това не е никаква любов и по-добре да не те обича. Най-готиният начин да сваляш някого, мисля, е да не го сваляш – да си себе си, да си ти, да си искрен и приятен, но да не забравяш, че все пак имаш лични граници, и другите хора също имат такива.
И да не бъркаш подкрепата със слугуването. Каква по-добра подкрепа от това да приемаш някого такъв, какъвто е, с ясното съзнание, че никой от вас не е „принцеска“. Сервилната „добрина“ си има и друга страна. И тя е, че…
Ако си „добър“ с идеята, че насреща ти се дължи нещо, имам новина за теб.
Сети ли се каква е? Подаръците, вечерите и жестовете, които са обвързани с очакване, че сега вече си надцакал другия човек и неминуемо трябва „да ти върже“, са просто едно поредно потвърждение на максимата, че няма безплатен обяд. Всеки човек със самоуважение би предпочел да си намаже филия сух хляб с пастет пред това да му бъде сготвено, или да бъде „заведен/а“ в прекрасен семеен ресторант с очакването вече да не сме „само приятели“. Приятели не е „само“, приятели е огромно нещо, явление в човешките отношения, може би най-определящото за мястото ти като личност. Та да, ако си „приятел“ с идеята да чакаш „екстри“, толкова си и приятел.
Що се отнася до идеята да те „заведат“ на театър, кино, почивка, бар, ресторант, концерт… Иу! Имаме си крака, имаме си и глава на раменете, не се нуждаем от настойници. Концертът, ресторантът, барът, почивката, киното, театърът могат да са чудесна идея, но… какво ще кажете вместо някой да „заведе“ някого, просто да отидем заедно?
Какво, по дяволите, означава „да дадеш шанс“ на някого?
И колко по-тъжно, компромисно и примиренческо би могло да бъде. Даването на шанс се равнява на „от мен да мине“. Някой, който е с теб, не защото те желае, не защото те обича, не защото му разтреперваш коленете, обладаваш сънищата му, превземаш мислите му, не защото иска да споделя шегите си и тъгите си, и времето си, и идеите си с тебе, точно с тебе, само с тебе, да те учи на неща и да се учи от тебе, ами защото му се струваш удачен, приемлив и удобен вариант, такъв, дето що-годе става да го презентира пред техните, без да настане семеен скандал. Еха! Пожелавам си никога да не ми се случва. В нито една от двете роли.
Колкото до „лошите момчета“ и разбитите сърца…
Лесно е да етикетираш някого като „лош“, само защото не е толкова предвидим, примирен, угоден или безинтересен. Дефиницията за „лошо момче“ иначе не е мръднала много от времето на култовия сводник Ванко 1 и неговия разтърсващ хитов рефрен:
„Харесвам лошите момчета
и тоя стил,
направо не издържам аз,
когато ти си мил,
харесвам лошите момчета,
когато ти си мил,
направо не издържам аз
на тоя стил…“
Харесването на лоши мом(и)чета представлява отделна емоционална патология, граничеща със стокхолмски синдром, която обикновено се дължи на редица стари травми, чието идентифициране и разрешаване е необходимо. Когато обаче се говори, че някой предпочита „лоши мом(и)чета“, обикновено се има предвид друго, а именно да се захароса факта, че този някой просто не харесва тебе, и да му се прехвърли някаква вина за това. Щом не те харесва, значи е глупак, който не си знае интереса и не може да ти оцени добрината, нали така? И егото ти не е наранено. Вълнуващите хора не бива да се бъркат с „лоши“, дори и така да изглежда по-удобно. И действително е по-добре да си разбиеш сърцето – понеже в повечето случаи разбиваме собствените си сърца сами – с някого, който те предизиква, вълнува и радва, отколкото да „върнеш услугата“ на някое „добро момч(и)че“, като му/ѝ „дадеш шанс“.
Нищо нередно няма в доброто отношение – „добре“ е единственият правилен отговор на въпроса как да се отнасяме към хората около себе си.
Непоисканото добро, обвързано с изисквания и очаквания, обаче просто не е добро. Затова и веднъж, при един от безбройните среднощни разговори с един от най-близките ми хора, го учудих безкрайно с една своя теза. Той повдигна вежди, както и гласа си с една октава, и направи най-озадачената си физиономия (тази, с която съм го запомнила още от деня на запознанството ни) и ме попита „ама ти не искаш ли мъжът до теб да те възприема и третира като божество, Лорче, как така?!“. Не исках. И продължавам да не искам. Боговете не съществуват, а ние сме земни, и обикновени, понякога грешащи, понякога истерични, понякога твърде мълчаливи или шумни, понякога твърде искащи, понякога вървящи в радикално погрешна посока, понякога неотиващи никъде. В тези моменти е хубаво някой да ни възприема и третира като човек, като приятел, като Лорче, и нищо повече или по-малко да не е нужно.
Боговете не съществуват и обожестяването на хора е лоша стратегия. Същата, от която идва домашното насилие например – богът трябва да е наказан, задето се оказва, че не е никакъв бог. От която произтичат всички разочарования – как така богът, на когото си принесъл толкова жертви, не се появява като deus ex machina да ти оправи всичките проблеми, целия живот. Боговете не съществуват и затова божите раби просто не са добри момчета.
Вижте още:
