Нямате нужда да сте Карл Густав Юнг или да имате дори и диплома по психология, за да забележите, че приятелствата между хората имат различна динамика – в зависимост от произхода и историята си, от социалния им контекст, дори от пола на приятелите. Между две жени, между двама мъже и между мъж и жена отношенията на приятелска близост се развиват по различен начин – много хора дори изключват възможността да съществува приятелство между мъж и жена, без в него да е намесена сексуална химия, но напук на това относително ограничено разбиране всъщност се срещат и достатъчно такива случаи.
Съществуващите (до голяма степен с право) стереотипи за мъжките и за женските приятелства са следните:
Мъжете се свързват помеду си, като си отправят добронамерено безмилостни шеги и си дават прякори, които звучат грубо и понякога просташко, но могат да ги докарат до сълзи на умиление в по-емоционална ситуация, когато си спомнят историята на своето „братство“.
Жените, от друга страна, постепенно разкриват една на друга душите си и са подчертано мили и подкрепящи с приятелките си, понякога до степен да не могат да отидат и до тоалетната една без друга.
Разбира се, това е генерализация. Очевидно е, че някои жени също се затрудняват със свързването и с разкриването на себе си и си помагат с ожесточен вътрешен хумор, а някои мъже изпитват истински отношения на емоционална близост със свои приятели от същия пол и въобще не се замислят преди да споделят с тях лоши детски спомени, влюбване или как са се почувствали първия път, когато са видели очите на бебето си. Немалко хора не усещат и никаква връзка с принципните полови роли, които се очакват от тях. Но ако говорим за болшинсвото хора и за статистика, изследванията потъврждават, че мъжете, и по-специално хетеросексуалните мъже, са по-малко склонни да създават приятелства с хора от същия пол, отколкото жените.
Проучване на YouGov от 2019 г. например установява, че един от всеки пет мъже няма близки приятели, докато при жените тази пропорция е два пъти по-ниска. И не само: през 2021 г. изследване на благотворителната организация за мъжко психично здраве Movember сочи, че около една трета от мъжете се усещат без близки приятели или дори без приятели изобщо. Отново става дума преимуществено за хетеросексуалните мъже.
Първоначално прочетох тези проучвания с огромна изненада. Голяма част от моите приятели са мъже и, поне отстрани погледнато, неведнъж съм се възхищавала на техните приятелства с други мъже и изобщо на мъжките им компании. След това се замислих, че все пак моите отношения с тях не могат да претендират за динамиката на истинско мъжко приятелство, нито пък мога да твърдя, че познавам „от кухнята“ класическите им мъжки приятелства. Спомних си някои неща, които собствените ми приятели са ми споделяли – като например, че понякога се затрудняват да се впишат в мъжка среда, ако не проявяват интерес към „традиционни“ теми като футбол и автомобили; че им е по-лесно да споделят пред жени личните си преживявания; че черпят обратна връзка по отношение на социалното си поведение повече от приятелките си жени; че при конфликт в рамките на мъжкото приятелство е сложно за тях да навигират в ситуацията, да я изговорят и да намерят разрешение.
Защо мъжките приятелства са трудни?
Според проф. Робин Дънбар, антрополог в Оксфорд, като цяло мъжете имат по-малко на брой близки отношения в сравнение с жените. Мъжките приятелства също така имат много различно качество от женските. Те са по-скоро базирани на дейност, като разговорът е до голяма степен спомагателен и лишен от съдържание; техните връзки са по-небрежни и повече свързани с принадлежност към някакви конкретни общи интереси, докато приятелствата на жените са по-дълбоки и персонализирани.
Има смисъл и е нещо, което съм забелязала и в собствения си живот. Обикновено отивам на кафе или вечеря с моите приятелки, докато моите приятели мъже са по-склонни да отидат заедно на спорт, на кино, на поход в планината. Докато при мен самият разговор е есенцията на излизането с приятели, при тях се касае повече до споделената активност, общите хобита.
Дънбар твърди, че при жените генерално е по-важно кои са и какви са, докато при мъжете социалното групиране в общия случай не се базира на това. Какво означава тази констатация – че единият начин за общуване е по-добър в сравнение с другия, или че просто имат различно естество? Дънбар защитава втората теза. Според него различията в социализацията имат много дълбоки корени и се наблюдават като модел още при маймуните.
За мъжете не е типично да създават емоционална интимност с други мъже, тази концепция им е по-скоро чужда или поне не първостепенен аспект от възприятията им за света. Други учени обаче не биха се съгласили с подобно заключение. Едно скорошно проучване от Мичиганския университет заключава, че жените не са по-емоционални от мъжете, и предполага, че това популярно възприятие до голяма степен се дължи на вековните разлики в езиковото описание на мъжките и женските чувства, което от своя страна създава трайно усещане у самите индивиди за начина, по който те „трябва“ да чувстват и изразяват своите емоции.
Мъжете може също така да изглеждат по-малко емоционални поради обществения натиск.
Поколения наред имплицитно им е налагано като утвърден положителен модел да проявяват стоицизъм, издръжливост и твърдост, да потискат черти като чувствителност, търпение и нежност – което от своя страна изключва почти изцяло шанса мъжете да насърчават истински, дълбоки връзки помежду си. Едно такова очакване например е да приемат обидите по свой адрес като хумор, като приятелски шеги и да отговарят по сходен начин, с което реално да насърчават културата на тормоз, включително и по отношение на себе си, и да изключват възможността да проявят уязвимост. Общественото очакване да се състезаваш с другите мъже, да се доказваш непрекъснато като „истински мъж“ внася недружелюбност, дори враждебност в комуникацията и парализира откритостта и проявите на емоционалност и близост.
Тази липса на платонична човешка интимност между мъжете не е нещо, което може с лека ръка да се замете под килима. Изследванията показват, че социалната изолация може да отслаби имунната система и да направи хората по-уязвими към заболявания като Алцхаймер и сърдечни проблеми и като цяло да окаже влияние върху психическото благополучие на мъжа.
Докато жените „безсрамно“ ще излеят сърцата си една на друга и ще се почувстват по-добре от това, мъжете са по-склонни да потискат емоциите си, докато в пристъп на ярост блъснат юмрук в стената или обърнат набързо седем халби бира след тежък ден – и ако някой оцени това им поведение като социално неприемливо, то отново ще бъде заради проявата им на „слабост“, а не заради негативния ефект, който има върху тях самите. Очевидно това не е устойчиво и е част от причината делът на мъжете в статистиката за самоубийства да наброява почти 75% от всички случаи.
Освен индивидуално, разбира се, въздействието на проблема е и обществено. Психологът Ниобе Уей например твърди, че нарастващата изолация на мъжете корелира с нарастването на общественото насилие и скорошно изследване потвърждава тезата му, че проявяващите остра мизогиния мъже са по-самотни, по-малко вероятно е да имат социална подкрепа и е по-вероятно да страдат от тревожност и депресия, в сравнение с тези, които не го правят. Това е истинският общ знаменател – самотата.
Липсват напълно еднозначни отговори на трудните въпроси, свързани с мъжките приятелства и със сигурност решението не е толкова елементарно и повърхностно, като да им кажем „просто се прегръщайте повече“. Но надежда, разбира се, има. В последните години емоционалността на мъжете все повече се нормализира и все повече се говори за нея, постепенно се утвърждава по-различна представа за модела на „успешния мъж“ – дори и това само по себе си дава по-голяма шанс на хората да разкриват себе си и да споделят, дори и само с най-най-близкия си кръг. Може би това е нещото, от което човек наистина има нужда – не „терапевтична“ група, която се събира в кръчмата през ден, а само няколко истински близки хора, на които да разчитат, когато времената станат трудни.
Вижте още:
