Умението да се ориентираш в социалните взаимоотношения е от решаващо значение за оцеляването в човешките общества. За бебета и малки деца това означава да научат на кого могат да разчитат да се грижи за тях. Невролозите от Мазачузетския технологичен институт (MIT) вече са идентифицирали конкретен сигнал, който малките деца и дори бебетата използват, за да определят дали двама души имат силна връзка и взаимна обвързаност да си помагат: дали тези двама души се целуват, споделят храна или имат други взаимодействия, които включват споделяне на слюнка.
В ново проучване изследователите доказват, че бебетата очакват хората, които споделят слюнка, да се притекат на помощ един на друг, когато един човек е в беда, много повече, отколкото когато хората споделят играчки, вещи или си взаимодействат по други начини, които не включват обмен на слюнка. Констатациите показват, че бебетата могат да използват тези знаци, за да се опитат да разберат кой човек около тях е най-вероятно да предложи помощ, казват изследователите.
Бебетата не знаят предварително кои връзки са близки и морално задължаващи, така че те трябва сами да открият как да го научат чрез наблюдение, споделя професор Ребека Сакс, старши автор на новото изследване. Останалите членове на екипа ѝ са докторантът от MIT Ашли Томас; Брандън Ву, студент от Харвард; Даниел Нетъл, професор по поведенчески науки в Нюкасълския университет; и Елизабет Спелке, професор по психология в Харвард.
Каква е ролята на „слюносподелянето“?
В човешките общества хората обикновено правят разлика между „плътни“ и „тънки“ взаимоотношения. Плътните връзки, които обикновено се срещат между членовете на семейството, се отличават със силни нива на привързаност, задължения и взаимна отзивчивост. Антрополозите също са забелязали, че хората в плътни връзки са по-склонни да споделят телесни течности като слюнка. „Това вдъхнови както въпроса дали бебетата правят разлика между тези типове взаимоотношения, така и дали споделянето на слюнка може да бъде наистина добър индикатор, който биха могли да използват, за да ги разпознаят“, разказва Ашли Томас пред сп. „Science“.
За да проучат тези въпроси, изследователите наблюдават малки деца (16,5 до 18,5 месеца) и бебета (8,5 до 10 месеца), докато тези деца изучават взаимодействията между човешки актьори и кукли. В първия набор от експерименти кукла споделя портокал с един актьор, след което подхвърля топка напред-назад с друг актьор. След като децата наблюдават тези първоначални взаимодействия, изследователите наблюдават реакциите на децата, когато куклата показва страдание, докато седи между двамата актьори.
Въз основа на по-ранно проучване на нечовекоподобни примати, изследователите изхождат от предположението, че бебетата ще погледнат първо към човека, от когото биха очаквали да помогне. Това по-старо проучване показва, че когато бебетата маймуни плачат, другите членове на групата гледат към родителите на бебето, сякаш очакват те да се намесят. Екипът на MIT установи, че децата са по-склонни да гледат към актьора, който е споделял храна с куклата , а не към този, който е споделял с нея играчка.
Втори набор от експерименти се фокусира още по-конкретно върху споделянето на слюнка. Актьорът или поставя пръста си в устата си и след това в устата на куклата, или поставя пръста си върху челото си и след това върху челото на куклата. По-късно, когато актьорът показва признаци на безпокойство, докато стои между двете различни кукли, децата, гледащи видеото, са по-склонни да погледнат към куклата, с която актьорът е споделил слюнка.
Разчитането на социалните кодове може да е жизненоважно за бебетата и малките деца.
Констатациите предполагат, че споделянето на слюнка вероятно е важен сигнал, който помага на бебетата да научат за собствените си социални взаимоотношения и за тези на хората около тях, твърдят изследователите. „Общото умение за изучаване на социалните взаимоотношения е много полезно“, отбелязва Томас. „Една от причините, поради които разликата между плътни и тънки връзки може да е особено важна за бебетата, най-вече за човешките бебета, които зависят от възрастните по-дълго от много други видове, е, че това може да е добър начин да разберете кой друг, освен родителите им, може да им осигури подкрепата, от която те зависят, за да оцелеят.“
Изследователите правщт първия си набор от проучвания малко преди да започнат локдауните срещу COVID-19, с бебета, които са доведени на място в лабораторията от своите семейства. По-късно експериментите започват да се провеждат в Zoom. Резултатите, които изследователите са забелязали, са сходни преди и след пандемията, потвърждавайки, че свързаните с пандемията опасения за хигиената не са повлияли на резултата. „Всъщност знаем, че резултатите щяха да са подобни, и ако не беше пандемията“, мисли Сакс. „Може би се чудите дали децата започнаха да разсъждават много по-различно за споделянето на слюнка, когато изведнъж всички започнаха да говорят за хигиена непрекъснато? Точно от тази гледна точка се оказа много полезно да разполагаме с първоначален набор от данни, събран преди пандемията.“
Провеждането на втория набор от проучвания на Zoom също позволпва на изследователите да наемат много по-разнообразна група от деца, тъй като субектите не са ограничени до семейства, които могат да посещават лабораторията физически през стандартните работни часове.
В бъдещата си работа изследователите се надяват да извършат подобни проучвания с бебета в култури, които имат различни видове семейни структури. При възрастни субекти те планират да използват функционален магнитен резонанс (fMRI), за да проучат кои части от мозъка участват в правенето на базирани на слюнка оценки за социалните взаимоотношения.
Вижте още:
Плуване за бебета – нова градска хипстърия или занимание с безброй ползи?
