Преди повече от месец се разхождахме с приятелката ми и разговаряхме на тема токсични връзки. Тогава изразих мнението, че някои хора са просто жертва на обстоятелствата, на втълпени социални норми и идеи, които ги водят до това да се излъжат да тръгнат с най-неподходящия човек, който ще ги нарани. Твърдях, практически, че „лошият“ или токсичният в една такава връзка може да бъде и само един, а другият да е заблудената жертва. Още същата вечер ме убедиха в противното – че винаги приноса е и на двамата – но любопитството ми не спря дотам и задълбах още в темата.
Да кажем, че си привлечен от някой нарцистичен и/или емоционално недостъпен човек, който често се държи сякаш света се върти около него, успява да те обвини за всеки проблем и да те накара да се чувстваш неудобно, да ходиш на тръни около него. Ако положението е такова, че за да сте заедно, играеш един постоянен театър, за да му угодиш, значи и ти самият допринасяш за токсичността и нездравите ви отношения.
Искам само да подчертая, че тук не смятам да коментирам насилствените връзки. За разлика от токсичните връзки, където и на двамата партньори им липсват уменията да се подкрепят един друг и вместо това стимулират най-лошите си черти, насилието е еднопосочно и се използва като съзнателна форма на контрол.
Обикновено хора, чиито връзки винаги се пропиват с токсичност, която те са склонни дълго да толерират, са израснали в семейна среда, където са изпитвали срам от себе си и от действията си.
Най-вероятно за това е отговорен родител нарцисист, който се е интересувал най-вече от собствените си нужди, и когато детето започва да проявява своите, то е бивало скастряно, че е егоистично и вреди на близките си, което резултира в отрицателна самооценка. Паралелно, родителите, които силно проектират и налагат желанията си детето им да се превърне в нещо конкретно, което не му е присъщо, водят до това то да израсне, винаги чувствайки се недостатъчно и неудачно, включително причина за родителското нещастие и проблемите във връзката им. Впоследствие такъв човек може да се почувства успешен само благодарение на положителната оценка на другите за него и постоянно изпитва нужда да се хареса на всички, а също и да бъде във връзка. Наличието на партньор би било силно доказателство, че някой го харесва, макар че и това няма да е достатъчно, защото подобни хора се страхуват от изоставяне, което наново засилва ниската им самооценка.
Затова те са готови на всичко, за да е щастлив партньорът им – пренебрегват себе си, извиняват всяка нечестност, оправят всяка бъркотия, поемат вината за всеки проблем.
Не си позволяват дори да излъчват друго освен позитивни емоции, за да не си помисли той/тя, че са депресивни и да ги изостави. Така те толерират най-лошите навици на партньора си и го „възпитават“, че всичко му е позволено и така поведението му винаги минава за правилно и нормално. За капак ги привличат все хора, които по някакъв начин олицетворяват именно онзи незадоволен, и вероятно нарцистичен, родител, отговорен за травмата им.
Вижте още: Имате ли „прилепващо“ поведение във връзките си?
Разбира се, подобни хора не са способни на здравословна връзка, основана на доверие, честност и уважение. В токсичните им връзки тези неща са в недостиг или липсват, и поради това са обречени да задълбочават травмата си с всеки следващ, неподходящ партньор. При тях в момент на напрежение на инстинктивно ниво се активират компенсаторни механизми, изградени от ранна възраст да ги предпазят в ситуация на конфликт и опасност. Именно те моделират реакциите им, когато правят нежелани компромиси, поемат вината, когато крият неща, дори когато нападат. И в резултат нараняват себе си, макар инстинктивно да се се опитали да се предпазят. И понеже са зависими от партньора си като източник на любов и валидация, които с времето стават все по-малко, им се налага да понасят все повече, поддържайки едно фалшиво щастие.
Един от развоите на токсичната връзка може да бъде и когато човек започне с тези непожелани компромиси, пак по същите причини, да стигне до неприязън към онзи, когото е искал да задоволи.
Партньорът му се превръща в източник на нещастие, защото не е способен да чете мисли и да предугади влошаващата се ситуация между тях. Липсвала е откровената комуникация и натрупаната токсичност може да стане непреодолима и да доведе до раздяла.
Наскоро ми се случи подобна история с най-добрия ми приятел. Бяхме поели на дълго пътешествие заедно, което планирахме отдавна. Още преди да тръгнем усещах, че не се чувствам комфортно с него, но не казах нищо и си мислех, че ще мине. Преживели сме заедно толкова и това е само момент.
Скоро след като бяхме вече заминали, избухнах в един момент на дискомфорт (оказа се, че имам и COVID-19) и водихме два напрегнати, но що-годе открити разговора. Нещо обаче остана недоизказано или неразрешено. Впоследствие приятелството ни леко охладня. Последваха епизоди, в които се настъпвахме взаимно, усещах как и двамата правим непоискани компромиси, мълчим си и се преструваме, че всичко е наред. Вероятно просто не искахме да засегнем другия, да нарушим мира или да компрометираме някои от личните си планове за пътешествието. Като на типични мъже ни липсваше умението да си кажем открито какво и защо ни тежи, явно си нямахме и доверието, че нов разговор ще доведе до нещо, докато накрая не се скарахме окончателно след поредната беда, с която съдбата ни предизвика.
Вижте още: Щеше ли да харесаш старите си приятели, ако ги срещнеш за пръв път днес?
Подобни компенсаторни механизми, които ни карат да се преструваме, за да угодим на някого и, уж да предпазим себе си по някакъв начин, всъщност отнемат свободната воля на човек да ни види и приеме такива, каквито сме, и да постъпи по-адекватно, което може би не би ни наранило толкова. Разбира се, страхът от това да те осъдят като егоистичен или да те изоставят, винаги прави нещата сложни и ни подтиква към неправилни решения. Поемайки извънредна отговорност за чувствата на другия, губим и усет за това вътре в себе си и от какво реално се нуждаем, а ситуацията, в която се намираме, изглежда все по-безизходна с всеки следващ ден.
Всеки минава през токсични връзки, докато узрява, всеки се опитва да компенсира за травми от детството си, намира се с други като него, които също не са преборили своите и ги прикриват зад маски на стабилност, праведност и голямо самочувствие. Защото никой не иска да се чувства слаб, погрешен и лош, а всички понякога сме.
Нашата задача е да разберем защо. Да се вгледаме в себе си, назад към връзката, която най-силно ни е дефинирала – тази с родителите.
Затова казвам, че зад всяка токсична връзка седят не двама, а поне шестима.
„Поне“, защото и самото общество, в което сме израснали, влиза в ролята на родител: то също ни казва какви да станем като пораснем, какво е грижа за себе си, какво да правим с телата си, как да се държим с останалите и какво могат те да правят с нас. И още много, всичко.
От нас зависи да се научим да разпознаваме токсичното и да се превъзпитаме, където трябва, за да сложим край на цикъла на болката, която предаваме един другиго и причиняваме сами на себе си.
Вижте още:
