„Целта ми като родител е някой ден на детето ми да не се налага да говори с терапевта си за мен“, повтаря често моя приятелка майка. Някой ден детето ѝ ще говори с терапевта си за нея. И това ще е добрият вариант – другият е да не говори за травмите си и да не мисли за тях, да не ги осъзнава, да не се опитва да се подобри. Ще говори за нея, не защото тя е била „лош родител“ и е допуснала фрапантни грешки, а защото пътят ни към себе си винаги тръгва от самото му начало. А то се случва вкъщи.
Концепцията за съвършено и отдадено родителство е свръхпопулярна през последните години. Ако попитате родителите, избрали Монтесори метода, тяхното е най-правилно. Ако попитате майките, които кърмят поне до двегодишна възраст, няма по-вярно решение от това. Ако попитате бащите, които никога не сядат да изпият една бира, преди детето да е изкъпано и приспано, единствено така си добър татко. Демонизира се оставянето при баби и дядовци. Родителите се състезават помежду си по най-ранно научаване да се ходи на гърне. Не се мърда без детето и до магазина, камо ли на почивка или фест.
Зад достойния стремеж да сме поколение на по-добри родители стои един друг, който определя мрачните кошмари на младите майки и бащи – да не станат като своите родители, понеже това ще е Адът. Като семейството, което ги е възприемало като бяла страница и е искало да ги възпита по свой образ и подобие, вместо да ги чуе и види; като мама, която ги е отбила на втората седмица; като тате, който се е отбил през родилното да разпореди как да се казват и е отишъл да гледа мач. Да не станат родителите, които подхвърлят детето от баба и дядо на баба и дядо, че и настояват кои това дете да обича повече, вместо да се занимават да спечелят състезанието по гърне, и по ранно проговаряне, и по ранно научаване на детето да чете. Тези родители бяха ужасни родители. Те са виновни за всичко, което представляваш днес. За всичко. Ти няма да си като тях. Децата ти няма да страдат като тебе. Ще направиш това правилно, или поне по-правилно от майка си и баща си, и ще видят те тогава.
Описвам явлението в твърде ярки краски, но есенцията му е именно такава – борбата за перфектно родителство не се случва толкова между теб и другите родители от твоето поколение, колкото между теб и твоите мама и тате. Те трябва да видят, че си ги надминал и надскочил. Това е детската борба те да ти кажат „браво“ и да закачат грозната ти рисунка на хладилника. По-вероятно е последното никога да не се случи, защото случването му би означавало самите ти родители да признаят на глас, че са допуснали грешки. Те обикновено знаят за тези грешки, но ги е страх да ги признаят дори пред себе си, защото ги нараняват – може би дори повече, отколкото са наранили теб.
Няма перфектни родители. Погрешно е да искаш да си такъв, погрешно и да си го очаквал от своите.
Ако една майка кърми облеченото си в изцяло органичен памук дете до седемгодишно, докато му чете Александър Дюма под звуците на Шостакович в стая с пречистен от фини прахови частици въздух, на това дете ще му липсва да се е валяло в калта, да си е късало дрехите и да се е смяло. И някой ден то ще говори с терапевта си за това. Или на по чашка с приятели. Или със себе си, докато нощем му е тъпо, гледа в тавана, не може да заспи и си блъска главата какво не му е наред.
Нормално е, дори е здравословно, да търсим корените на това, което представляваме днес, в ранните си отношения със своите родители. Излишно е да ги обвиняваме или мразим за това, както и да разсъждаваме в абсолюти – тоест да отказваме да забележим правилните неща, които те са направили. Такива неща винаги има. Дори и те да са лошият пример какви не искаме да бъдем, макар и рядко се изчерпват само с него.
Критичната оценка спрямо родителя не означава, че не го обичаме, а също така е и по-витален вариант от героизирането и обожествяването му. Обожествяването обикновено се случва между порасналото дете и родителя му от противоположния пол – саможертвената силна и смела мама, която с цената на всичко свято ни е опазила и отгледала при този лош, гаден, глупав, ленив и незаинтересован баща, и сега сме ѝ длъжни цял живот и няма да срещнем по-свястна жена; тя знае по-добре от нас какво искаме, вярваме ѝ безрезервно, тя винаги ни е управлявала толкова добре, а и никога с никакви усилия няма да успеем да заплатим огромния си емоционален дълг към нея. И, разбира се, невероятният супертатко, който е толкова съвършен, и общителен, и забавен, и умеещ, и пълен с интереси, и от него може да се научи толкова много, не като нас, всички останали в обикновени хорица в семейството, които стоим в обаятелната му сянка и въртим света, който той обикаля – как да не живееш, за да приличаш на този татко, как да приемеш за партньор нещо по-малко от него? Пу-пу, да не попадате във връзка с човек с такава нагласа, подсмихва се от някое друго измерение Фройд.
Парадоксалното е, че „идеалният“ ни родител чести пъти ни е наранил не по-малко, ако ще и повече от „лошия“. Идеализирането пречи да подложим общуването си с този свой свръхчовек родител на критична оценка и да помислим и поработим над травмите си. Пречи ни и да оценим позитивите от отношенията си с другия ни родител, който „обичайният заподозрян“ за всичко лошо.
За самите родители обаче не е никак лесно да приемат, че децата им виждат някакви грешки или пропуски във възпитанието и отглеждането си. Ако откажат да живеят с мисълта, че несъвършенството не ги е направило „лоши родители“, на един по-късен етап това затруднява, понякога почти до невъзможност, общуването с порасналите им вече деца. Някои от най-типичните грешки, допускани от родители, всъщност са и най-очевидните и най-травмиращите, но често се подминават в процеса на саморефлексия, или дори се маскират като добри поведения:
Родителите вършат непоискани и ненужни саможертви и след това изграждат у детето усещане за дълг заради тях.
Изборът човек да има дете принадлежи на родителя. Компромисите и нещата, от които ще се откаже, в името на детето си – също. Наративът „всичко, което съм направил за теб“ е крайно вреден, защото от една страна, пречи на децата да живеят спроед пълния си потенциал поради едно постоянно натрапено чувство за дълг и за вина, а от друга, ги кара да мислят, че човешките отношения изискват постоянно себеотрицание и всъщност са повече самобичуване, отколкото щастливо преживяване. Родителството не е сделка на разменни начала – най-малкото защото, чисто правно погледнато, втората страна по тази сделка не се е съгласявала на нея.
Родителите предпазват детето си от всяка възможна опасност.
По този начин те не само го възспират от възможността да се научи как да се справя в стресови и критични ситуации, но и подкопават самооценката му. Карат да го за изпитва неувереност, да се смята за нещо по-малко от останалите си връстници. Това в по-късна възраст може да избие в два типа поведение. Единият вариант е непрекъснато да търси кой да го спасява в дадена ситуация и да приема пасивната и подчинена роля в отношенията си, защото вярва, че не може да се справи само. Другият вариант е да подхожда към самоцелно рискови поведения и действия, за да си докаже, че не е чак такъв страхливец, какъвто се чувства. Двата варианта се комбинират помежду си по един шизофренично успешен начин.
Родителите отказват да признаят емоциите на детето.
Правят го, опитвайки се да го утешат и да му помогнат да премине през трудна ситуация – „голяма работа, че сте се скарали с приятелчето ти, ще си намериш друго“, „не си струва да плачеш за първото си влюбване“, „хайде, не е страшно, това не е толкова важно“, „преувеличаваш“, „прекаляваш“, „това не си заслужава вниманието ти“, „драматизираш“, „въобразяваш си“, „дай да говорим за нещо по-приятно“, „стига вече“. Такива послания обаче изобщо не помагат, защото карат детето да мисли, че чувствата и преживяванията му нямат никакво значение, и да намира себе си за кръгъл глупак заради това, че изобщо се е поддало на емоциите си. Невинаги съобщението е вербално, понякога то проличава чрез самата реакция на родителя, който умишлено се прави, че няма нищо. По-правилно е той да те окуражава да идентифицираш и назоваваш гнева, отрицанието, тъгата, страха, отколкото да ги потискаш, защото те пак ще са там. Защото е голяма работа, че си се скарал с приятел, и си струва да плачеш за влюбване, и не си въобразяваш, нито преувеличаваш, когато преживяваш своите собствени чувства.
Родителите възприемат различните избори на детето си като критика към самите себе си.
Ако между изборите на детето и тези на родителите има драстични разминавания, родителят често е склонен да изпита антагонизъм и да проявява излишна и прекомерна критичност към детето си, дори то вече отдавна да е пораснало. Иска да го „вкара в правия път“ по отношение на ценности, възгледи, професионални и лични решения, начин на живот. Така донякъде ще докаже на себе си, че неговите избори са били верни, щом и детето е решило да следва същия път. Ако обаче детето поеме в друга посока, особено по отношение на отглеждането и възпитанието на своите собствени деца, родителят се чувства персонално атакуван – „Ако аз съм добър човек и добър родител, защо детето ми не постъпва точно като мен?“. Всъщност възможността и желанието на детето да прави самостоятелни избори, без да залага на сигурно или да се бори за родителско одобрение, е един от признаците, че този родител все пак си е свършил добре работата, а не е отгледал своя уплашена от живота „копи-пейст“ версия.
Родителите принуждават детето кого и какво да обича.
Извънкласното занимание, което те са му избрали, менюто, което им се струва полезно, или –най-лошото – роднините, с които то очевидно не желае и отказва да общува: детето трябва да ги харесва, защото родителят е преценил, че това е добро за него, и няма да се откаже, докато не стане на неговото. Разбира се, той може да застави детето си да си изяде всичко в чинията, да отиде на неприятна тренировка и да посещава регулярно и с изкуствена усмивка някой неприятен роднина. На какво ще го научи с това обаче? Да бъде човек, който не отстоява себе си, приема нежелани задачи в работа и у дома, мълчи си, за да е мирна обстановката, преструва се, за да са доволни всички, и се чувства длъжно да дава внимание и привързаност на всеки, който му я поиска, независимо как се държи с него този някой и как го кара да се чувства.
Родителите използват емоционална манипулация.
Всяко от разгледаните дотук родителски поведения може да се обобщи под знака на емоционалната манипулация. В рамките на такива поведения детето научава, че всъщност не знае как се чувства и трябва да му се обясни отстрани; че е необходимо непрекъснато да предприема поискани и непоискани действия и саможертви, само и само за да бъде приемано и обичано; че дължи любов и признателност в замяна на други саможертви, което то самото не е поискало. Трудно е до невъзможност да си щастлив с такъв манталитет.
Родителите проявяват свръхамбиции и свръхочаквания.
Независимо дали ги проявяват към детето си или към самите себе си – вредно е и в двата случая. Превръщайки живота в едно безкрайно състезание, без значение дали ще е по ранно ходене на гърне или по влизане в престижен университет, човек забравя да е щастлив и да го живее. И винаги се усеща недостатъчен, защото има някаква следваща величина за побеждаване, някой по-велик от него, сякаш хората могат да се претеглят като торба тиквички. Състезателните родители забравят да се наслаждават на родителството, стават прекалено стресирани и напрегнати, създават около себе си войнствена и потискаща атмосфера. Нещастливият и усещащ се непълноценен родител няма как да отгледа щастливо и пълноценно дете. Особено ако се опитва да предаде конкурентния си маниер и на него. Животът е пълна обиколка около себе си, не и трасе за надпревара.
Родителите са готови на всичко, само и само да не бъдат като собствените си родители.
Когато четете всичко изброено, може би разпознавате някои от поведенията в своите родители. Добър знак е да забелязваме такива неща, лош знак – да се гмурваме надолу с главата във всяка крайност, само защото е противоположна на начина, по който ние сме третирани като деца. Така, отнемайки си шанса евентуално да сбъркаме или да повторим грешка, със сигурност ще сбъркаме и ще създадем нова.
Ненужно е родителските грешки да водят до обвинения или самообвинения. Ако детето ви осъзнава, че сте сбъркали, горе главата! Това значи, че изобщо не сте сбъркали чак толкова много, другото е по-опасно. Така или иначе мама и тате са виновни за всичко. Вашите собствени родители – също. Вашите деца, ако и когато бъдат родители – също.
Вижте още:
Как да възпитаме концепция за съгласие у детето, без дори да споменем „секс“?
