Социалният натиск е постоянна сила в живота на детето. От светски и привидно несъществени сценарии като натиска да се вместиш, като носиш фланелка на местен отбор до по-сериозни ситуации, които включват нарушаване на правила или лоши житейски решения и варират между пропушването и присъединяването към някое местно неонацистко формирование. Един от критичните компоненти в развитието на децата е да им помогнем да придобият достатъчно адекватна самооценка, че да взимат разумни решения, независимо от отношението на другите към тях, и това е една от нелеките ни родителски задачи. Самооценка – това е не да си кажеш „другите ще ме харесат“, а „ще се справя, независимо какво мислят и казват другите“. За да научим някого на такава самооценка, първо трябва да помислим ние така ли възприемаме нещата и, при нужда, да поработим над себе си.
Ясно е, че с шамари зад врата и обиди на ставане и на лягане няма да възпитаме детето си по здравословен начин.
Вижте още: Боят изгражда… увредени хора
Няма да е здравословно обаче и в друг случай – ако прилагаме фино емоционално изнудване („ако ме обичаш, ще си изядеш всичко“, „ще ме умориш с това прибиране късно, ти ще си виновен“, „хайде, да ме послушаш, ако искаш да се разбираме“), понеже така детето заучава механизъм, посредством който свърсва любовта, симпатиите и одобрението с извършване на конкретни действия и възприемане на поведения, които се желаят от него. Виждате как това може да се обърка, нали?
Най-ключовият аспект от отглеждането на уверени деца е да им дадете глас.
Да не ги възспирате от самостоятелни решения, да се интересувате от мнението им по важни въпроси или по-философски и концептуални теми – например да объсдите прочетена литература, изгледан филм, чута новина и да ги изслушвате. „Причината, поради която това е наистина важно, е, че натискът от страна на връстниците, тормозът и динамиката на социалната йерархия всъщност са свързани с власт. Ако едно дете има капацитета и увереността да говори, да каже как се чувства, да помоли за помощ и да се самозащитава, е много по-лесно да се противодейства на игрите на власт“, твърди академичнията директор на училищата Годард, д-р Лора Стърнс.
Родителите, които не искат децата им да се поддават на социален натиск, ги учат на емоционална интелигентност.
Помагането на децата да изградят емоционална интелигентност трябва да се случва отрано и постоянно. Способността на детето да идентифицира емоциите си и да улавя сигнали за това какво може да чувстват другите хора е многостранен аспект на развитието, наричан теория на ума. Въпреки че малките деца може да изпитват трудности при интуитивното разбиране на чуждата гледна точка, интерактивното разказване на истории може да обогати тяхното развитие.
Егоцентричната мисъл е много естествена за малките деца. Така че, ако можем да използваме книга с приказки, за да дадем контекст на различнитеб типове емоции и гледни точки, това дава на децата начин да започнат да разбират перспективата на другия чрез история, от която се дистанцират. Но тогава е важно да вземем този сюжет и да помогнем на детето да види къде има връзка със собствения му живот и преживявания.
Например, класическата детска поредица за костенурката Франклин включва множество герои животни, които изпитват набор от разнообразни емоции. Докато четат книгата, родителите могат да попитат как се чувстват героите в различни ситуации и как би се почувствало детето им, ако се изправи пред нещо подобно. Представените в отделните книжки случки представляват ситуации, с които повечето деца се сблъскват в живота си – скарване с приятел, ново бебе в семейството, тръгване на училище, постъпване в болница, участие в спортно състезание, гости с преспиване, борба за домашен любимец…
Емоционалната интелигентност е многостранен инструмент за устояване на натиск от връстниците. Дете, което може да идентифицира като уплашено, тъжно или самотно, когато негов връстник се опитва да му повлияе, има възможност да възвърне баланса си и да не се поддава на натиск, просто за да облекчи неприятното чувство по лесния начин.
Родителите могат да опитват да научат децата си и как да улавят физиологични емоционални сигнали. Например, когато малко дете има изблик на ярост, отделете време, за да посочите внимателно, че юмручетата му са стиснати и лицето му е червено, и обърнете внимание, че изглежда, че се чувства много гневно.
Вижте още: 10 минутки на ден могат да „поправят“ детските истерии
Дайте му сами правилните думи, за да започне да изразява вътрешните си емоции, защото способността да се изразяват емоциите по смислен начин може допълнително да позволи на детето да се самозащитава в средата на социална динамика под натиск или тормоз.
Най-трудна е трансформацията на чувствата в действия.
След като детето може да идентифицира, че иска да отстоява себе си, детето трябва да приложи това желание в действие. Намирането на навременен изход или бързото бягство от ситуацията понякога са най-добрите и витални опции, но невинаги работят, невинаги ситуацията е такава, а и човек не може да бяга от всичките си битки.
Някои обстоятелства изискват самозащита чрез ясна комуникация и уверен език на тялото. Родителите трябва да моделират у своите деца механижъм за самозастъпничество, за отстояване на себе си. За да се случи, е нужно да се изгради контекст около практиката.
Често, като възрастни, ние самите отстояваме себе си. Предполагаме, че децата ни гледат и това им е достатъчно, за да изкопират модела ни. Но можем да създадем допълнителна дълбочина, като отделим време, за да обясним на детето как, защо и в какви ситуации го прилагаме.
Например: представете си родител, който настоява да му бъде одобрен отпускът в работа, а шефът му го отказва. Това не е ситуация, на която детето ще стане пряк свидетел, но родителят може да му разкаже спокойно и подробно защо настоява на ваканцията си (приоритизира плановете на семейството си пред служебните, което е нормално; има неотложен ангажимент, обвързан с дата – като концерт, фестивал, събитие, за което има билети: може и просто да се нуждае от заслужена почивка, преди да продължи с работните задачи). Може да сподели и какво го е притеснявало в конфтронтацията с шефа и как е отстоял правата и интересите си в ситуацията, без да я превърне в ескалиращ конфликт.
Как това може да рефлектира върху детето?
Да речем, че него съученик или дори друго дете от детската градина му е взело играчка и го притиска, че няма да му я върне, докато то не погоди номер, с който ще ядоса учителя. Обижда го, че е страхливец, ако откаже. Комбинирането на емоционална интелигентност с механизъм на самозащита може да формира у детето реакция, която, с негови думи, разбира се, да казва следното: „ядосан съм, че се мъчиш да ме принудиш да направя нещо гадно, което така или иначе не искам. Държиш се нагло и детинско. Няма да направя това, което очакваш, нито пък смятам да ходя да се оплаквам на учителя, така че просто ми върни играчката и да се приключва“.
На децата обаче им е нужна и сигурността да знаят, че имат към кого да се обърнат при необходимост.
Дори и най-увереното в себе си дете може да се сблъска с натиск от връстници, с който не може да се справи само. Или може да станат свидетел на това, че приятел, който е по-малко уверен, е изтласкван отвъд способността си да издържа на натиск. В такива моменти е време да се привлече възрастен, който може да помогне за разрешаване на проблема.
Моленето за помощ, когато тя е неизбежно нужна, е компонент на самозащитата – осъзнаване на момента, в който не можеш да помогнеш на себе си или на другиго и имаш нужда от човек с повече опит или авторитет, за да съдейства. Заплахите за физическата безопасност са железен знак, че е необходима намеса на възрастен. Но децата също трябва да знаят, че постоянният натиск за дълъг период от време или натискът да се направи нещо особено опасно или нещо престъпно също са поводи да се обадите на подкрепление от възрастни.
Бъдете ясни с децата. Например кажете: „Искам да дойдеш да ме намериш и искам да говориш с мен за всичко, което преживяваш – няма да ти се скарам или присмея, нито ще проявя недискретност към тайните ти. Позволявай ми да ти помагам“. Уверете се, че детето вижда, че родителите и другите доверени възрастни наоколо са опции в неговия набор от инструменти, когато не могат само да открие решение. За предпочитане е децата вече да са уверени в това, когато станат тийнейджъри. Оттам нататък е по-трудно тепърва да ги научим. Отзивчивостта, когато децата поискат помощ, потвърждава, че възрастните са надеждни. Въпреки това, винаги когато детето би могло да се справи и само с дадена ситуация, е по-добре да отделим време да го научим как, отколкото директно да го спасяваме.
Вярно е, че отглеждането на дете с увереността да устои на натиска на връстниците е дълга игра, която изисква преднамереност и време. Но за щастие, всички тези умения са ценни и във всеки друг аспект от живота му като възрастен – във връзки, в кариера, в приятелства, в неговото собствено родителство някой ден – затова ранните усилия в тази посока се изплащат неколкократно с времето.
Вижте още:
„Тормозът в училище е нормален етап от детството.“ От създателите на „Боят изгражда“
