„Е, сега защо се цупиш…?“
„Нямаш никакво чувство за хумор!“
„Сега ще те научим да имаш чувство за хумор.“
Случвало ли ви се е някой наистина да ви засегне и после да ви каже, че вие сте виновни, че ви е криво, защото нямате чувство за хумор? „Шегичка“ е вероятно най-често ползваната дума, след като човек изцепи нещо тотално не на място, обидно и неуважително. Лошото е, че в около 90% от случаите тази дума е достатъчна, за да бъде пренебрегнато казаното. Сякаш ни е страх от конфликти… или всъщност ни е страх от по-задълбочена дискусия? От здравословни граници? От това, че няма да се впишем? Че някой няма да ни хареса?
Преди няколко месеца си пишех с един мъж, който доста често ме бъзикаше, че много се „връзвам“ и се „впрягам“. Казваше ми, че трябва по-леко да приемам нещата и че с времето ще поработим по чувството ми за хумор. Последната „шегичка“, която получих от него, беше – „Знам, че тайничко си търсиш някой психопат, да те малтретира“. Като човек, имал сблъсък с домашното насилие (макар и задочно) и с психически тормоз в токсична връзка, категорично мога да заявя, че нито тайничко, нито явно си търся „психопат“ и още по-малко имам желание някой да ме „малтретира“. Това просто не е смешно, нито е секси, в който и да е било садо-мазо контекст.
За границите в хумора се говори и се е говорило много, особено след последната церемония по връчване на наградите Оскар.
Дали има такива и дали Крис Рок ги е прекрачил, остава спорен въпрос. В популярния сайт Quora, който търси отговори на подобни въпроси, един от коментарите гласи, че нищо не е над комедията, тъй като, ако ни е забранено да се шегуваме с нещо, то тогава започваме да страхуваме от него. Обяснено е още, че в този смисъл, хуморът е най-силното оръжие на свободата на изразяване. Това наистина е така – свободата на изразяване е безценна и е гаранция срещу терора. Не винаги обаче е добра идея да се възползваме от тази свобода. Това, че можем да кажем нещо, не значи, че трябва да го кажем.
В психологията психическата травма не се дефинира като това, което се е случило, а като вътрешната реакция, която имаме на това, което се е случило. Никой не може да ви каже как се чувствате или как трябва да се чувствате. Това е нещо, което само вие знаете и вие избирате. Когато думите на някой ви засегнат, със сигурност има причина. Тя не винаги е, че вие сте твърде чувствителни, обидчиви и без чувство за хумор. Понякога причината може да е, че думите, насочени по ваш адрес, са обидни, неуважителни и в крайна сметка – неприемливи. Затова е време да спрем да се преструваме, че когато някой каже „шегувах се“, това автоматично заличава ефекта от думите му.
Въпросът е как да разберем къде е границата, която не трябва да преминаваме.
В намирането на отговор на този въпрос обаче има два проблема. Първият е, че тя е различна за всеки човек. Вторият – че винаги приемаме, че границата на другия се намира там, където е и нашата: „Ама аз не бих се обидил, ако ти ми кажеш същото“; „Другите ми приятели не ми се сърдят, като…“. Това е без значение, защото всеки има своята индивидуалност. Истината е, че хората по един или друг начин във времето ни показват какво е приемливо за тях и какво – не. Понякога няма как да знаем преди да сме си направили неуместен бъзик, но има няколко прости насоки, които можем да следваме.
Първо, винаги, когато искате да кажете нещо или да се пошегувате с някой, просто си припомнете съвета на Сократ и си задайте следните въпроси:
Второ, опитайте се да не приравнявате чуждите разбирания на своите. Трето, поемете отговорност за действията си. В случай че сте засегнали някого с шегата си и не това е била целта ви, не замазвайте положението с шаблонното „шегичка“. Със сигурност можете да съставите по- добро извинение от „Ама аз се шегувах…“. Успех!
Вижте още:
