Ние, хората, знаем как да се борим за съществените неща. Учат ни от малки да полагаме усилия за това, което се приема за важно, и да се опитваме да задържим притежанията си на всяка цена. Борим се за взаимоотношения, за приятели и партньори, за работа, за признанание от страна на другите, всичко в живота ни да се случва, както си представяме, да се развива, както желаем, или да не се променя изобщо.
Понякога, и за съжаление доста по-често от очакваното, това, за което се борим толкова силно, изобщо не желае да ни задържи. Или ние въобще не се чувстваме на място в ситуацията, но поради ред причини отказваме да си тръгнем и да продължим. Поводите за най-големите ни радости стават основните ни източници на болка. Вкопчваме се в хора, които се опитват да ни пуснат, ревниво пазим чувства, които ни изяждат отвътре, отказваме да променим положение, което е неконструктивно и само ни вреди. Колкото по-силно се хващаме, толкова повече боли.
Издържаме, защото се плашим от това, което би могло да се случи. Вместо да използваме енергията си, за да въстановим баланса в живота си и да продължим напред, ние поддържаме статукво, което вероятно не заслужава да бъде съхранено.
Рано или късно, обаче, всеки човек, който всъщност не е на мястото си в живота ни, или всяка сутиация, която е токсична или ненужна, трябва да отпадне. Колкото и да се опитваме да избягаме, се изправяме пред това, което може да изглежда като почти невъзможна мисия – да се освободим от миналото и да продължим напред.
Напълно отделно един от друг, в различни краища на света, бушмените в Африка и селяните от Южен Тайланд са се научили как да хванат маймуна в капан, възползвайки се от непоколебимата ѝ решимост да не пуска нищо, дори ако това означава компрометиране на свободата ѝ. В това отношение ние, хората, не се различаваме особено.
Едва ли ще ни стигнат пръстите и на двете ръце да изброим ситуациите, в които близките са ни наранили или нещата изобщо не са се развили така, както бихме искали. Моменти, в които и най-големият неверник започва да се чуди дали всички планети не са се подредили под определен ъгъл, специално за да му носят провали и разочарования. Възможно е тези мигове да са сбор от обичайни неудачи, но малко от нас преминават през живота, без да опитат горчивата чаша на тежките дилеми, сериозните съмнения в себе си и кризите на идентичността, свързани с остарели поведенчески модели или просто несправянето със загубата на любим човек. Преодоляването на подобни предизвикателства може да се окаже необичайно трудно.
Ако сме прекратили връзка, напуснали сме работа или е дошъл краят на важен етап в живота ни, ако сме били жертва на несправедливост или сме се оказали залостени в ситуация без изход, е трудно да се откажем и да продължим напред. Нашето подсъзнание, нашият еволюирал маймунски ум, иска да държи проблемните отношения и болезнените чувства като куче, което не пуска кокал. Той иска да ги дъвче и гризе, да рови и да задълбава. Измъчват ни мисли „какво, ако…“ и „само да /не/ бях…“ и други разнообразни инструменти на самообвинение, които сами създаваме и добавяваме още повече драма и негативни емоции.
Моделът „Пет етапа на скръбта“ е дело на д-р Елизабет Кюблер-Рос.
Съгласно нейните проучвания, страдащият човек преминава през следните фази във опитите си да се справи с емоционалната болка – Отричане, Гняв, Пазарене, Депресия, Приемане. Последният етап е този, след който се предполага, че сме вече готови да пуснем миналото, да се освбодим от негативните му последствия. Да простим и да забравим, включително и на себе си. Опитваме се да „пуснем“ ситуации и хора. Преминаваме към следващата връзка или работа, срещаме нови приятели, появяват се неподозирани възможности. Точно когато изглежда, че нещата отново вървят добре, старите мисли и страхове започват да се появяват отново, саботирайки нещата.
Защо често ни е толкова трудно да се освободим от завладяващите и непрестанно блуждаещи остарели мисловни модели, които често ни правят толкова нещастни? Защо е толкова трудно да „пускаме“ и да оставяме нещата да се случват?
Да се бориш да задържиш настоящето и да върнеш миналото е тъжно, самотно, несигурно и плашещо занимание. Реалността обаче е, че се вкопчваме не в половинката, не в неудовлетворяващата ни работата, нито страдаме от чиста злопаметност. Ние сме се привързали към нещо друго – миналото, бъдещето или нашето его.
Вкопчване в миналото
Освобождаването може да бъде трудно заради спомените, които имаме. Отказваме да приемем, че щастливото единение и съмишленичеството, което сме споделяли с любим човек, скъп приятел и обичан колега, вече го няма. Искаме да възкресим миналото, да се насладим отново на това, което е било. Страхуваме се, че ако оставим определен човек или конкретен етап от живота си зад себе си, всичко, което ценим, вече няма да го има. Спомените, които са ни носили толкова много щастие, сега биха водили само до усещане за липса и пустота. Искаме да запазим човека, който символизира това минало живо за нас и да се придържаме към поведение, което ще ни запази такива, каквито сме били в най-блажените си мигове.
Вкопчване в бъдещето
Повечето от нас също страстно се придържат към надеждите и представите, които имаме за бъдещето – нашето виждане какво би било да сме щастливи, успешни, удовлетворени. Свързваме тези представи с конкретни хора и обстановка. Смятаме, че нашето щастие е там, с тях, извън нас. Или може би търсим финансова, физическа или емоционална сигурност и не знаем къде другаде да я намерим. Да „пуснем“ в този случай е страшно, защото изхвърляме спасителния си пояс към това бъдеще, което толкова много желаем. Споделените мечти също ще изчезнат, всичко спокойно и устойчиво ще напусне непосредствения ни обсег.
Вкопчване в нашето его
Понякога не можем да приемем, че преценката ни за характера на другите е погрешна. Че не сме направили оптималния избор за партньор или обкръжение, не следваме правилния път, не сме открили какво всъщност ни радва и ни носи удовлетворение. Нашето его се чувства наранено и ще бъде спасено само ако докажем, че не грешим. Това доказателство изисква от нас да се придържаме към другия човек, към избраната професия, към това, което считаме, че е добро, успешно и правилно. Ако останем, ще докажем на себе си и на останалите, че наистина си заслужаваме и не сме сбъркали.
Ето, какво знам аз за „пускането“. Най-ужасяващата част е точно преди да разхлабим хватката си. След като се освободим от ненужното, инерцията ни поема. За известно време може да е неравномерно, но потеапно си връщаме баланса. След като се отдалечим от нещата, които ни нараняват, това, което е добро за нас, ни намира. Може да отнеме време, но ще се случи. Не може да не е така – създадени сме да търсим вътрешно удовлетворение и носим всичко, необходимо да го постигнем, в себе си.
Не се възприемайте като пораженец.
Има разлика между отказването и знанието кога е правилният момент да напуснеш бойното поле. Отказването е „не мога“. Освобождаването е „няма да го направя“. Лексикалната разлика не е кой знае каква, но смисловата е огромна. Отказването идва от позицията на слабостта.
Освобождаването, от друга страна, идва от позиция на сила. Това е решение да се откъснете от нещата, които ви тежат. Да се борим за това, което е важно за нас, е признак на устойчивост и стабилност, но знаем кога да спрем е знак за мъдрост.
Не правите нищо нередно. Постъпвате смело.
„Пускането“ на нещо значимо в живота ви, може да бъде рисковано и да ви се стори грешно. Вероятно дори някое предателско вътрешно гласче ще ви прошепне, че постъпвате егоистично. Не се поддавайте на тези мисли. Ако сте стигнали до етап, в който се хващате за нещо, което вече не ви се струва правилно или ви наранява, едно от най-смелите и силни постъпки, които можете да направите, е да се вслушате в себе си и да продължите напред.
Знайте какво ви спира.
След това преместете препятствието от другата страна на пътя. Какво ви пречи да се откажете? Ваши причини ли са или на някой друг? Ако ви измъчват класическите категории „трябва“ и „не трябва“ и „какво ще си помислят хората“, спрете точно дотук. Винаги ще има кой да ви критикува и съди, но най-вероятно това е, защото правите нещо, което самият той се страхува да направи. Но не позволявайте това да ви спре. В по-голямата си част хората са склонни да бъдат щедри и искат да видят другите щастливи. Те или изобщо няма да се интересуват от това, което правите, или ще имат голямо уважение към вашата смелост и ще ви подкрепят.
Не е проблем да се разпаднете за известно време. Наистина не е.
Да се освободиш от съкровени чувства или от отношения, градени с години, е болезнено и често носи чувство на провал. Ако беше лесно, терапевтичната индустрия нямаше да процъфтява, немалко по обем изкуство нямаше да бъде създадено и никой не би си направил труда да пише по темата. Да изживеем напълно мъката си по изгубеното е първа крачка към продължаването напред. Приемането, че пътят може да стане неравен за известно време, е същестено, но това не е знак да се върнем назад. Понякога единственият правилен път е направо през просото. Дори и да се почувстваме тъжни, ядосани, може би объркани или уплашени. Плачете под душа, излейте гнева си на хартия, слушайте музика до последната чертичка на звука, напийте се с приятели като гимназисти във ваканция. Направете каквото трябва за да извадите негативните емоции изън себе си. След това можете да продължите напред.
Имайте котва.
Често, когато се освобождаваме от нещо или някого, губим правилната преценка за ситуцията и се оказва, че помним или доброто, или нищо.Запазете спомена за причините, които са ви накарали да си тръгнете – дали е било разговор, определено чувство или някаква нова информация. Задръжте го и си го спомняйте всеки път, когато почувствате влечение да се върнете назад. Вероятно ще се окаже, че продължването напред е път към открития и себепознание. Може да научите много за себе си, вашите очаквания, хората, които са добри за вас и това, което не работи толкова добре при вас. Никой опит не се губи.
Вярвай, че всичко ще бъде наред. Защото наистина ще бъде.
Всички сме тук, за да растем и да процъфтяваме, и всички заслужаваме да бъдем щастливи. Да се наложи да изоставиш неща, които някога са били важни, е част от живота – болезнена част, но въпреки това нормална. Никой от нас не остава същият. Ние се развиваме и променяме непрекъснато и това всъщност е естетвеното ни състояние.
Създадени сме да оцеляваме, както емоционално, така и физически. Когато се държим здраво за миналото, хабим цялата си мисловна и емоционална енергия, която бихме могли да използваме, за да продължим напред. След като обърнем гръб на това, което ни измъчва, тази енергия, която ни е задържала, ще започне да ни движи напред. Може да не се чувстваме така за известно време – пускането може да бъде наистина сериозно изпитание – трябва да се доверим на процеса и да помним причините, поради които сме взели решението. В края на краищата, ще дойдат добри дни и скоро ще разберем защо нашият смел ход е бил толкова добър за нас.
Вижте още:
