Днешният ден е подходящ за три неща – таратор, диня и носталгични размисли. По тоя повод пазарувам плодове и зеленчуци със слушалки в ушите и си разсъждавам над хора, къщи, паралели и случайности. Чудя се дали да не си сваля саундтрака на „Листопад“, това сериозно.
Вече по пътя към къщи, от плейлистата за всичко (онази, дето всеки я има в Spotify – с Бритни, Queens of the Stone Age, Горан Брегович, Бауи, G-Eazy и Едвард Григ), изведнъж стартира Mrs. Robinson на Simon & Garfunkel. Какво прави това тука, викам си, и защо се усмихвам, като го слушам, дори не ми харесва.
И след това ме удря:
Преди време, вече няколко години, мои приятели, страшно готина двойка, решават „съвсем случайно“ да ме срещнат със свой познат, като ни изведат на съвместна вечеря без предупреждение, вероятно защото иначе посмъртно не бих се съгласила. Пичът е очарователен, името му се съдържа в тълковния речник срещу „изпълнител на чеклиста Гадже за пред роднини“ – изглежда чудесно, има завиден акъл и приятна, не обществено вредна работа, обича да пътува, държи се уважително, идва от хубаво голямо задружно семейство, има свестни приятели, облича се добре, даже футбол гледа.
Разбира се, това колко ми е безразличен може да се съпостави единствено с факта колко аз съм безразлична на него. (Де да можеше тия неща да са толкова очевадни и понятни и по отношение на хората, за които всъщност ни пука!) Вечерта се очертава истински cringe фестивал – между другото, бъгларската дума за cringe e „скомина“ и се опитвам да го спомена навсякъде, където е възможно, Иван Богоров би се гордял с мене. Вечерята се процежда капка по капка, даже пясъчните часовници май са спрели. Отчаяно търся нещо, за което да се хвана, макар и безнадеждно да знам от опита си, че мога да харесам само човек, когото дефинирам, както дефинирам себе си – хаотичен, неуместен и нестараещ се да бъде харесан на всяка цена.
Пичът си поръчва елегантно балансирано ястие, храни се с него културно, избира изискано и непретенциозно вино и далеч не прекалява с него, непушач е и това се подразбира. Чакам да направи мега неуместна шега, от която някой на масата да се потресе. Не. Чакам да спомене, че още чака писмото си за „Хогуортс“ – не. Чакам да отвори тема за политика и да каже нещо, с което едновременно да се свържа, но и да поспоря. Не. Чакам да се почувства неудобно от нещо и да погледне върха на обувките си. Не. Чакам да признае, че тиймбилдингите са най-тъпия корпоративен хепънинг в историята на човешката цивилизация. Не. Чакам да разкаже, че харесва единия си родител по-малко от другия, че се страхува от варена царевица, или че има повече познати, отколкото може да понесе. Не. Чакам да чуя, че е изгорил бъркани яйца, или се е спънал на идване. Не. Човъркам за недостатък, ранимост, неловкост, ирония, за място, където да ровя ментално и за порок, в който да се огледам. Не. Вече дори не ми се пита каква супер сила би си избрал, ако може да има една, или каква е позицията му за паралелните вселени, което принципно си ползвам като входен билет за комуникация.
Тъкмо, когато плащаме и съм помислила, че Бог е сложил край на мъките ми, се оказва, че отиваме на бар.
В последващите часове изчислявам емпирично колко мартини е много мартини, колко е екзистенцминимумът за казани неща, кога най-рано мога да си тръгна, без да бъда неучтива, и най-вече как да си осигуря да не ме изпраща абсолютно никой. Чеклистът скучае и в очите му срещам разбиране. В този миг, напълно неадекватно на музиката в бара, стартира… Mrs. Robinson на Simon & Garfunkel. Чеклистът се оживява рязко, приближава се и прошепва в ухото ми едно единствено изречение: „Знаеш ли, като бях студент в ранните курсове на университета, с единствения ми приятел учехме в библиотеката и винаги слушахме тази песен, а хората наоколо все ни правеха забележка да намалим и да си говорим по-тихо“.
Историята не завършва нито със сватбата ни, нито с това как някой от двамата си е завил другия за вкъщи. Завършва само с факта, че още на следващата сутрин свалих песента в плейлиста за всичко и оттогава винаги се усмихвам, като я чуя. Понеже виждам едно неловко момче, далеч по-кльощаво, отколкото е в момента, с червени кецове Converse, да учи в библиотека, слушайки много изтъркана песен, и да си разменя неуместни шеги с единствения си приятел, които другите не разбират. Може да е било точно така. Може да е нямало нищо общо. Обаче оставя място за фантазия. Понякога даже се чудя какво ли прави и къде е: „Where have you gone, Joe DiMaggio, оur nation turns its lonely eyes to you, woo, woo, wooo…“
Не е ли това, което търсим в хората – нещо миниатюрно и познато да ни напомня за самите нас, нещо леко сбъркано за поправяне, и някоя пукнатина, която да пазим от вятър. Саундтрак. В живота ми няма хора без саундтрак.
Вижте още:
