„Всяко дете има доверие на родителите си, но обратното е рядкост.“
Франсоаз Долто
Според вас на какво се дължи това?
Отговорът съдържа в себе си различни възможности и аз ще се спра на един фактор – тревожността. От моите лични преживявания и опит тя е най-големият „убиец“ на доверието към децата ми.
Защо?
Давам пример с моя ситуация. Две от децата ми (4 г. и 6г.) са се качили на едно дърво. Аз седя на разстояние от тях и ги наблюдавам, като едновременно с това бутам количка и говоря с 2-годишната си дъщеря. Минава майка с дете на около 1г. Поглежда децата на дървото и оглежда наоколо. В този момент аз се бях отдалечила леко.
След около 5мин. майката се връща видимо притеснена и ме пита:
– Извинете, знаете ли с кого са тези деца?
– Да, с мен. Има ли нещо?
– О, аз се притесних. Опасно е да са на дървото. Може да паднат.
– Да може. Аз ги наблюдавам. Благодаря, че проявихте загриженост.
Жената си тръгна, а аз останах с разсъжденията си. Защо бях оставила децата си така свободно да се катерят?
Как така бях спокойна и имах доверие в тях?
Защото прагът ми на тревожност в конкретната ситуация е нисък. Това се дължи на факта, че и аз съм се катерила много по дърветата, без родителите ми да са около мен. На мен ми е гласувано доверие, когато съм била на същата възраст. Имала съм възможност да се уча от собствените си грешки в катеренето и това ми дава възможност да преценя риска на база опит.
Сега в ролята си на родител аз съм спокойна, уверена, че мога да поема риска от това да им се доверя да се катерят. Отделно съм им помагала да развият уменията си още от малки, като съм ги насърчавала и оставяла да се катерят по различни катерушки. И лека полека сме изградили взаимно доверие.
Често чувам реплики:
– Малък си за тази пързалка.
– Тази люлка е за големи деца.
Да, това е факт. И същевременно детето чува:
– Аз се притеснявам за теб!
– Не ти е мястото тук!
– Ти не можеш да се справиш!
– Не ходи на места, които не са по твоите възможности!
– не искай да правиш неща, които не можеш!
Вижте още: Глупостите, които никога да не казваме на децата си
Ето как с най-голямата си любов и желание да предпазим детето от падане, нараняване в случая, ние го лишаваме от опитност, от самостоятелност, от трупане на увереност и доверие в собствените сили и възможности.
Много е вероятно ние самите родители да нямаме такава опитност, увереност и доверие в себе си. Може би жената, която се притесни за децата ми, никога не се е катерила, не са ѝ позволявали и тя не е натрупала достатъчно умения и увереност в себе си по отношение на катеренето. Много е вероятно тя също да не позволява на детето си да се катери. И така тревожността се предава от родител на дете, от поколение на поколение.
Споделям размислите си с желание да ви насърча да разгледате своята тревожност, отговаряйки на въпроси като:
– Колко е голяма?
– Как ми влияе?
– Как влияе на децата ми?
– Помага ли им в това да развиват знания и умения или ги спира?
– Как мога да си помогна?
А вие какво мислите по темата за доверието?
*Оригиналният текст е публикуван на Facebook страницата на българските представители на международните курсове за родителство „Осъзнати родители“.
Вижте още:
