Ако питате един познат, с когото преди две лета се озоваваме на първа среща на един от летните протести, ще ви отговори, че няма, не е имало, и няма и да има. „Всичките тия мъже ти обръщат внимание единствено защото се надяват на нещо повече, няма друга причина мъж да си общува с жена, и ако между нас с тебе се получи нещо, аз изобщо няма да съм окей с идеята да продължавате да излизате“, отсича той, докато аз разпалено обяснявам за всичките тия мъже – двамата ми най-добри приятели, за среднощните ни диалози за живота и вселената, и общия ни чат на име „Порно, Религия, Смърт“. Минути по-късно се извинявам, че ми е време да ида да си взема пица на парче, поръсена с люто, и да се прибирам да си разходя кучето. „Ако между нас с тебе се получи нещо“ очевидно няма да сработи.
„Само приятели“ сигурно е един от най-многозначните изрази в цялото езиково богатство. Само приятел е извинението, което си казваш при раздяла с надежда да мине безболезнено, а после нито веднъж не звъниш на човека за по бира, понеже си нямаш и най-бегла идея как да си общувате оттук нататък. Само приятел си с някого, с когото се виждате и ви е хубаво заедно, пък и сексът си го бива, но знаеш, че никога няма да се влюбиш безпаметно, а пък ти трябва някакъв термин. Само приятел си с колегата в работа, с когото си пишете денонощно, обаче и двамата сте обвързани, и пак ви трябва термин за пред връзката. Само приятели са и някои от пичовете в компанията ти, за които забелязваш колко умни, забавни, смели и секси са, и си казваш „бих“, но все пак не си казваш „искам“, а разстоянието между „бих“ и „искам“ се мери във вселени. Само приятели са и някои от хората, с които взаимните ви очаквания не са се срещнали, но все пак ви е пукало достатъчно, че да искате да се запазите в животите си. Само-приятелството често е въпрос на тайминг и би изглеждало съвсем различно „в друго време, в друг свят“.
„Само приятел“ е абсурдна в същината си речева конструкция, защото нищо не е повече, не е по-голямо от това да си приятел. Когато вече не сме деца и обичаме родителите си не от нужда и не по задължение, ние търсим в отношенията си с тях онова доверие, подкрепа и искреност, което единствено приятелството съдържа. Когато възпитаваме децата си, ние се стремим да пораснат като личности, с които бихме се сприятелили, ако днес се запознавахме с тях случайно. Когато се влюбваме дълготрайно в партньорите си, откриваме в тях ниво на привличане, надхвърлящо сблъсъка на гениталии – привличането между двама равни, които се избират взаимно заради ценностите и умовете си.
Всяка от тези форми обич може да съществува без приятелство, но винаги ще бъде осакатена, недовършена, нараняваща, пълна с мълчания, разочарования и липси. Приятелството от своя страна може да съществува без всяка от тези форми на обич и пак да е цяло.
Хората, които не умеят да са „само“ приятели, не умеят да са приятели.
Изобщо. Навик ни е да се жалваме за болката, която преживяваме, когато някой приятел отхвърли любовния ни интерес към него, но изненадващо рядко се замисляме за същия този човек, който току-що е изгубил един от близките си без никаква друга отговорност освен тази, че не е искал да го съблича. Независимо от споделените моменти, смехове и страхове.
Когато си приятел, знаеш, че човекът срещу теб не е просто полов орган с два крака, готини шеги и хубава усмивка. Можеш да претеглиш приоритетите си, да преглътнеш егото си, да си дадеш нужното време, да се стегнеш и да преосмислиш мястото му в живота си. Понеже човекът си остава същият – смее се по същия начин, вярва в същите каузи, измисля същите щуротии, можеш да разчиташ на него също колкото и преди, ако е значел нещо, то продължава да значи, а единственият, който те е подвел в ситуацията, са твоите собствени очаквания. Понеже да обичаш някого означава да бъдеш за някого онзи, от когото той има нужда, а не да изискваш да удовлетворява нуждите ти.
Приятелството между мъже и жени, разбира се, същестува.
То, разбира се, е сложно, каквито са всички приятелства. Изисква търпение, емпатия, любов, смирение и прошка, които са трудни за постигане на личностно ниво, но безценни за теб самия, ако ги овладееш. Никой не ни учи на това, докато растем – усвояваме го в движение и урокът никога не свършва. Приятелството межу мъже и жени съществува, също толкова, колкото приятелството между хора и хора. Ако не вярваш в него, значи не вярваш в приятелството генерално. Нито в мъжете. Нито в жените.
Разбира се, че си даваш сметка за очарованието на приятелите си от противоположния пол – за чаровните им странни привички, безкрайно цветните им умове, пукнатините им, травмите им, техните интереси, обсесии, спомени, мечти, малките им жестове, които ги правят красиви, единствени, уникални. Разбира се, че си влюбен във всичко това, макар и по един далеч по-хуманен начин от примитивното „Човек харесва. Човек завлече в пещера. Човек прави тебе бебе.“ Надживели сме го в процеса си на еволюция, за сметка на всичко друго, което можем да си дадем взаимно – като опора, перспектива, някого, с когото да помълчиш, някого, с когото да се дърпате напред взаимно, някого, с когото да се борите с вятърните си мелници. Някого, с когото да споделите нощ, бира и пейка по средата на времето, и с вас да е само небето, и онази синергична колаборация от умовете ви, която между порно, религия и смърт достига до индивидуалния си смисъл за вселената, и в този момент на никого не е нужно нищо друго.
Разбира се, че е възможно и човек да има приятели, към които не изпитва никаква романтична или сексуална емоция. Аз имам няколко такива приятели. Останалите бих. Просто не искам.
Вижте още:
