Когато бях дете, приятелка на майка ми ме потресе с историята кога и как е разбрала, че първият ѝ брак вероятно няма да завърши добре. Случило се е още в първите му най-щастливи дни, по-точно нощи, когато тя е забелязала, че свекърва ѝ, с която както много младоженци по онова време споделят общо домакинство, се промъква на пръсти в спалнята на семейството в малките часове на нощта, за да провери дали синът ѝ е добре завит, да му оправи одеялото и да се огледа дали отнякъде не става течение. Струваше ми се прекалено, някакъв майтап. Докато петнайсетина години по-късно не гостувах в родния град на мъжа, с когото планирахме съвместно бъдеще. И не ми се случи същото, дори с един допълнителен нюанс – моята потенциална бъдеща свекърва оставяше вратата на спалнята леко открехната, така и не се почувствах готова да разбера защо. И връзката и бъдещето си останаха с потенциала.
Немалко са вицовете за снахи и свекърви със сходни сюжети, но твърде привързаното родителство не е проблем само при легендарните с това мъжки майки, а и далеч не е само при майките. Баща ми и до ден днешен се чувства длъжен да ме предупреди, че навън е студено и да попита как така тръгвам без ръкавици, като то се изстива от ръцете, докато майка ми е напълно способна да ми позвъни над 10 пъти подред, ако не съм ѝ вдигнала първия път, и да не си легне, докато не съм се прибрала, когато ѝ гостувам. Понякога ми се струва чаровно и умилително, друг път искрено ме дразни.
Вижте още: Свекърва ми се състезава с мен
Когато някой е пред очите ти непрекъснато, не забелязваш промените у него – именно затова последни ще забележим колко са напълнели или отслабнали хората, с които живеем, колко високи са станали децата ни. Но това се отнася само до визуалните харакеристики. Развиването или преодоляването на някои неприятни навици и черти на домашните ни също може да ни убегне, ако сме постоянно заедно. Можем да започнем да ги харесваме повече или по-малко, без да сме сигурни на какво се дължи това.
Нуждаем се от здравословна дистанция, за да забележим промените у близките си.
Неслучайно дългогодишните двойки понякога си дават почивка, ако са изтощени един от друг, за да могат да се погледнат с други очи след това, и да видят случили ли са се промените, от които се страхуват, или на които се надяват. Същото важи и за приятелствата. В отношенията между родители и деца обаче децата дистанцията често липсва като фактор, защото в наши дни дори ако живеят в различни градове и държави някои родители и деца се чуват или гледат на камера ежедневно, за да обсъдят подробно как минава денят им, яли ли са децата, наспали ли са, как се зарежда пералнята, достатъчно топло ли им е. Затова и родителите често не виждат промените и порастването на децата си, нито пък порасналите вече деца си дават ясна сметка за остаряването на своите родители.
Това може да доведе до нездрави отношения, в които така наречените деца са вече хора над 20 години, все още неспособни да извършват елементарни дейности самостоятелно, да взимат самостоятелни решения, превръщат се в личности, които не могат да разчитат на себе си и на които цялостно не може да се разчита. Те едновременно се вбесяват на своите родители за това, че ги спасяват непрекъснато и ги държат за ръчичка през живота, но и на себе си, защото съзнават, че всъщност не могат да се справят сами с проблемите си, нито да поемат сами отговорността за някоя по-смела крачка.
Вижте още: За култа към мъжката рожба и други истории
Няколко въпроса помагат да направим разликата що за родители сме на пълнолетното си дете – дали сме загрижени и обичливи с мярка и в рамките на нормалното, или сме изгубили тотално границите в отношенията си и сме се превърнали в татко орел и майка орлица:
Помагаме ли на детето си постоянно финансово с уловка?
Да, правилно ме чухте. Едно е да помогнем с първата вноска за жилище, друго е да настояваме да платим сватбата му с настояване да се проведе по наше виждане, да финансираме образованието му под условие, че ще учи каквото и където сме сметнали за най-доброто за него, да се включваме с парите за всяка от прищевките му като пътешествия, нови вещи, концерти, а след това да му го напомняме. Не сме длъжни да помагаме след определена възраст, дори е по-добре да го избягваме, за да се научи човекът, когото сме отгледали да поема отговорностите си сам. Иначе рано или късно се вкарваме взаимно в сюжета, че „който плаща, поръчва музиката“.
Даваме ли съвети, за които никой не ни е питал?
„Според мен този коюстюм не е подходящ за повода.“ „Според мен е по-добра идея да посетиш Малта през пролетта.“ „Според мен идеята ти за подарък на най-добрия ти приятел е глупава, имам по-добра.“ „Според мен не яде достатъчно от пълнените чушки.“ „Според мен е време да си лягаш, утре те чака напрегнат ден.“ „Според мен така ще ти е студено.“ Ако човекът, на когото говорим вече е навършил 10 години, а в някои от случаите и преди това, нещо в поведението ни не е наред.
Струва ли ни се, че никой партньор не е достатъчно подходящ за детето ни?
И имаме ли същевременно къде-къде по-добра идея кой негов приятел или познат да му препоръчаме като идеален за връзка и семейство? Може би ако абсолютно винаги избира хора, които не харесваме, е време да приемем, че критериите ни за подбор, са различни. Или пък да признаем пред себе си, че самото ни дете не е самото човешко съвършенство и да спрем да опитваме да го накараме да се съмнява в изборите си и да изкривява критериите си. А да не започваме с идеята за деца във връзката на нашето собствено такова, там има две фази – или много избързва и трябва да внимава, или отдавна е изтървало момента.
Вижте още: 30 забавни моменти с деца, в които се замисляш дали пък не си лош родител
Даваме ли му професионални съвети, въпреки че то работи съвсем различна от нашата професия?
Не ни се е налагало да пишем CV нито веднъж в живота си, но пък знаем идеалната реплика, която да каже на интервюто си в IT компания, нищо че ние сме се занимавали цял живот със счетоводство, а въпросното дете е човекът, който ни показва как да рестартираме телефона си? Или пък сме наясно как да хонорува часовете си в свободна професия, въпреки че ние самите цял живот сме работили за някого? Само можем да го объркаме и да подкопаем самооценката му.
Знаем ли какво е яло снощи?
И така всеки ден. И в колко часа си е легнало. И на колко е пуснато парното у тях. И има ли достатъчно витамини и лекарства, ако вземе да се разболее нещо в този грипен сезон. И в кой ден пуска прахосмукачка. И поляло ли е цветятата. И в колко часа разхожда кучето в тая тъмница навънка. Срокът на годност на времето да знаем такива неща е изтекъл още преди пълнолетието му, съжалявам.
Колко пъти звъним, докато не ни се вдигне?
Всеки отговор, който надвишава едно, тук е грешен.
Какво сме направили и от какво сме се отказали заради него?
Нормално е да го знаем. Редно е и детето ни да си дава сметка за него. Да го дискутираме или да водим монолози по въпроса, обаче не е. В крайна сметка ние сме избрали да станем родители, а не въпросното „дете“ да ни бъде такова, и тази отговорност си е била изцяло наша. Всяка форма на емоционално изнудване тук е прекомерна и излишна.
Неведнъж съм чувала родители, включително и собствените ми, да казват: „И на 50 да станеш, на мен пак ще ми бъдеш дете“. Неоспорим факт, но въпросното дете вече не се нуждае от пъпната връв, завиването на краката и смяната на памперса. И колкото и мило да е, че винаги оставаме деца за родителите си, все пак се надявам, че когато моите пораснат достатъчно, аз няма да съм човекът, който използва точно тази реплика и философията зад нея. Но нека не се заричам предварително.
Вижте още:
