„Ама затова ли дадох аз два лева за книжка, да ми плашат и разстройват детето?“ – чета този коментар от възмутена майка в читателска група по повод приказката „Малката русалка“ от Ханс Кристиан Андерсен и той среща подкрепата на много други родители. Аз също съм учудена, понеже ми се струва странно и леко тъжно, че жената е прочела една от най-известните детски приказки в световната история, едва след като е станала родител, и едва сега разбира, че финалът ѝ не е онова „три дни яли, пили и се веселили“ на Дисни. И като казах Дисни, един от любимите ми актьори Питър Динклидж пък е засегнат от новата интерпретация на компанията на приказката за Снежанка и седемте джуджета, защото според него образът на популярната принцеса е прогресивен, но не и този на джуджетата, които все още живеят в пещери и копаят руда и скъпоценности.
В същия контекст се сещам и за илюстрациите на Любен Зидаров към поредицата книги за Хари Потър и за вълната на омраза, която преди около две години се разрази срещу тях – травмирали децата и още от нашите собствени детски години били съсипали детството на мнозина, били ни докарали кошмари и страхове, едва ли не сънна парализа. За колкото и грозни да смята някой изображенията, те не можаха да надхвърлят грозотата на тази реакция спрямо творчеството на 97-годишен човек по детска книга, и ето това е нещо, от което наистина е в наша власт да предпазим децата. Спомням си и за ужаса, който малко по-рано предизвика едно ново издание на познатите приказки на Братя Грим, тъй като някои от тях са… доста описателни в сцените на жестокост.
Изниква ми въпросът: трябва ли да подслаждаме реалността в историите, за да сме в услуга на децата?
И най-вече, услуга ли им правим с това?
За разлика от приказките и филмите, действителността не се случва изцяло по наш избор. Каквато и красива илюзия да разкажем на децата – да премахнем смъртта, жестокостите, насилието, уврежданията, проблемите – не можем да изрежем тези елементи от реалността. И колкото повече щастливи илюзии си построил в главата си, толкова по-тежък е сблъсъкът, когато на финала на някоя от собствените си житейски приказки, не ядете, не пиете и не се веселите три дни.
Вижте още: Внимавайте с приказките за лека нощ!
Приказките са начин да преживеем травматични моменти от истинския живот и да ги проиграем в главата си, преди да ни се наложи да се сблъскаме челно с тях, а понякога ни дават шанс да се научим да сме по-внимателни и в крайна сметка да избегнем някои от опасностите, в които иначе бихме влезли и с двата крака поради непредпазливост. (Нима вълкът от Червената шапчица например не е съмнителният непознат човек, който със сладки думи би увлякъл наивното дете да му се довери през оградата на училището му или пробивайки защитните му стени в онлайн среда?)
Приказките ни карат да усещаме вълнение, възторг, възхищение, но и разочарование, болка, гняв, и малко по малко ни помагат да се справим с всяка от тези си емоции. Учат ни да сме по-емаптични и разбиращи.
Помня ярко някои от сблъсъците си с трагични, несправедливи или жестоки приказки, когато аз самата бях дете.
Оригиналът на „Малката русалка“ действително ме разстрои дълбоко – тя се подложи на какви ли не мъчения и премеждия, за да промени същността си и да бъде с човека, към когото изпитва чувства, и накрая, за благодарност, взе, че умря. След смъртта си обаче героинята се превръща в морска пяна и продължава да съществува в тази си форма, също както душата на Малката крибритопродавачка отлита от самотния свят в коледната нощ и отново среща духа на обичната си баба. Това ме беше накарало да се замисля и да погледна смъртта по нов начин – като преход, като състояние, което не непременно е краят. Остави ми извода, че душата на човек не се губи безвъзвратно, и на по-късен етап от живота ми това неведнъж ми се е явявало като утешителна мисъл. Андерсеновият свят е несправедлив и жесток за някои, понякога страшен, почти като истинския, затова и мрачните и ръбести илюстрации на Любен Зидаров, който е рисувал и по неговите приказки, толкова му приличат.
А историята на русалката ни учи и на друго, кара ни да си зададем въпроса има ли смисъл да се променяме, да се подлагаме мъчителна и неприсъща за нас самите трансформация, да бягаме от същността си, за да се впишем в дадена желана среда, за да се харесаме на някого, за да бъдем социално приемливи. Има ли дете, което да не достига до този въпрос по време на тийнейджърските години, че и по-късно? Сигурно има, но не съм виждала.
Разстройвал ме е и Оскар Уайлд – и с „Щастливият принц“ и със „Славеят и розата“, от които впоследствие ми остана идеята колко боли да виждаш всички злини по широкия свят и как, ако се откажеш от някои от своите собствени привилегии, няма да оправиш света за всички, но ще можеш да го направиш по-добър поне за някого. И че създаването на изкуство изисква да оставиш вътре частичка от самия себе си.
При джуджетата от Снежанка пък акцентът, който може би ни убягва като възрастни, но трудно би убягнал на дете, е в мотива, че те са протагонистите, нейните грижовни приятели, без които историята ѝ не би завършила щастливо. Като герой от редица митологии и епоси, джуджето, също като великана, еднрога, кентавъра и много други е приказно създание с набор от вълшебни способности, а не опит за осмиване на малките хора.
Децата се впечатляват лесно, но умовете им са достатъчно непредубедени и чисти, че да могат сами да направят логическите връзки и да открият в приказките основите на по-нататъшната си житейска философия, поводи за размисъл, поводи за толерантност, поводи за оптимизъм и надежда. Наша работа като родители е да извървяваме пътя на историите заедно с тях, когато това е нужно, да говорим, да изслушваме, да споделяме своите собствени впечатления от приказките, но най-вече да питаме за техните.
Това ще ги развие като хора.
Ще им помогне да осмислят дори идеята, че всички финали могат да са щастливи, ако успеем да вземем от тях, това, което ни дават – урока.
Очакването за задължително утопични развръзки наранява. Защото не всички хора са изцяло добри, не всеки се ражда здрав, не към всеки съдбата е справедлива, понякога хората, които обичаме, ни напускат без време, а всъщност ако ги обичаме, никога не му е времето. Накрая всички умираме. Това не пречи да на трите дни ядене, пиене и веселене. но от приказни въздушни кули се пада лошо.
Вижте още:
Как децата тълкуват мрачните български поговорки
