Hякъде там, сред купчина от разноцветни, но почти еднакво мръсни и непотребни боклуци, някой беше изхвърлил една плюшена белуга на бунището. Но Хейли не е обикновена играчка, а има сърце, душа и мечти. И е готов на всичко, за да се върне у дома. Където и да е това.
А в неговото пътешествие ще го последва малкият Тутето – плашлив, но добродушен немски шпиц, който решава да му помогне въпреки че светът отвъд бунището му се струва едно много трашно място. Защото така правят приятелите – вървят редом с нас, дори когато ужасно много ги е страх.
Двете плюшени играчки дори не подозират какво ги очаква по пътя им към морето – там, където живеят истинските белуги. Те ще трябва да се изправят срещу множество препятствия и опасности: братя плъхове, които съвсем не си поплюват, гигантския Железен дракон, ужасяваща буря и глутница кучета – владетели на Страшната долина. Но и ще открият нови приятели, кураж да продължат напред и най-вече – самите себе си.
„Плюшеното приключение“ от Благой Д. Иванов е история за деца и възрастни, вдъхновяваща приказка за вярата в доброто и силата на приятелството, а прекрасното ѝ художествено оформление и 30 илюстрации в нея са дело на талантливия аниматор Свилен Димитров, станал популярен у нас с работата си по анимираната част на номинирания за „Оскар“ документален филм „Super Size Me“.
В детската книга плюшените играчки имат душа. Благой Д. Иванов успява с лекота да преведе на езика на децата някои от най-сложните теми от света на възрастните – за приятелството, за търсенето на собственото си аз, „истинското семейство“, както и за свободата, копнежите и прозренията, които носи порастването. А междувременно да обясни по достъпен начин тъгата, самотата и страха и да вдъхне увереност, че доброто съществува. Трябва само мъничко да повярваме в него.
Вдъхновено от японския автор Хидеши Хино, от филма „Момчето, което гони призраци“ и от анимацията „Търсенето на Дори“, „Плюшеното приключение“ е дръзко, забавно и вдъхновяващо пътуване, което намира своя щастлив край в сърцето на читателя.
Книгата е неочакван завой в кариерата на писателя и кинокритик Благой Д. Иванов, когото вече познаваме с хорър комикса „Седем градски гряха“, създаден в съавторство с легендарния художник Петър Станимиров, както и трилъра „Мазето“.
Откъс:
BТОРА ГЛАВА,
в която тъгата и самотата
се сприятеляват
– Хей, на теб говоря!
Непознатият продължаваше да маха с опашка, а белугата все така мижеше и се преструваше на най-обикновена играчка.
– Ако не слезеш оттам, ще дойда и ще те заръфам! – закани се непознатият, но гласът му беше весел и не звучеше особено заплашително.
Белугата отвори едното си око и фокусира натрапника. Той все още стоеше до купчината с мухлясали дрехи и ухилено се беше вторачил нагоре. Имаше четири лапи, пухкава козина и остра муцуна с малко черно носле на върха.
Беше куче! Белугата знаеше за кучетата, защото съседите имаха две, но те бяха по-различни – по-големи, по-издължени и обикновено много сърдити. Това тук изглеждаше дребно, симпатично и значително по-безопасно.
Можеше ли да рискува и да се запознае с нахалния, но по всяка вероятност приятелски настроен досадник?
Белугата отвори и второто си око и също се усмихна.
Вдигна едната си перка за поздрав.
В отговор кучето още по-силно замаха с опашка и развълнувано рече:
– Айде здрасти, бау-бау!
Белугата погледна към боклуците надолу и се отпусна върху тях – наклонът беше достатъчно остър и тялото ѝ се стрелна надолу като по пързалка.
– Юпиии! – възкликна, докато летеше, но мигом се сепна и запуши устата си с перка.
Не биваше да говори!
Все още не беше сигурна, че може да се довери на този четириног странник.
Само че в момента имаше по-голям проблем – пързалката се оказа по-стръмна от очакваното и излетя с плонж от подножието ѝ направо към кучето.
– Пистааа! – извика белугата.
Ала беше късно – стовари се върху пухкавия непознат и двамата се затъркаляха сред боклуците.
– Уф – успя да измърмори кучето, но пак се ухили и опашката му отново се размаха.
– Уф – рече на свой ред белугата.
Двамата се спогледаха и избухнаха в смях.
– Здрасти де! – повтори кучето и подаде лапа.
Крайно време беше да се спре с преструвките.
– Здравей – най-сетне отрони срамежливо белугата, подаде си перката, за да се ръкуват непохватно, и сетне погледна засрамено настрани. – Извинявай, че така ти връхлетях.
– Няма проблем – все така ухилено и бодро рече кучето.
– Аз съм Хейли – представи се белугата.
– Хей-хей, Хейли, аз съм Тутето – рече рошльото, поклони се и сетне безцеремонно попита:
– Момче или момиче си?
– Момче съм, а ти?
– Аз съм си Тутето – скромно отвърна кучето. – Всъщност съм момченце, просто съм съвсем малък още. Сигурно ще съм малък още дълго. Може би завинаги. Както виждаш, и аз като теб съм плюшена играчка. По принцип съм бял, но на това бунище е трудно да останеш бял задълго, така че сега съм малко сив,
малко черен по лапите, а опашката ми е леко проскубана.
– А какво куче си точно? – попита Хейли.
– Немски шпиц – отвърна гордо Тутето и изпъчи гърди.
– Говориш ли немски?
– Не. – Тутето се смути.
– Нищо де, важното е, че знаеш какво си – усмихна се Хейли.
– А ти какво животно си? – повдигна сплъстените си вежди Тутето.
– Белуга – отговори му Хейли.
– Не зная какво е белуга. – Тутето отново се смути.
– С делфините сме братовчеди – обясни Хейли, – така че съм нещо като делфин… но съм по-беличък.
– И по-дебеличък – пошегува се Тутето и се ухили невинно.
– Ей! – начумери му се Хейли, но сетне се засмя.
Шегата си я биваше. Пък и си беше самата истина.
– Как се озова тук? – попита Хейли.
– Изгубиха ме. – Този път Тутето не изглеждаше смутен, а натъжен. – Моят стопанин беше едно много добро, но изключително разсеяно момче. Той така ме кръсти – Тутето.
Беше само на четири годинки, когато ме подариха за рождения му ден. Още не можеше да говори правилно и вместо „куче“ казваше „туте“. Та на мен не ми викаше „кучето“, а „тутето“ – и то така си остана. Той и други думи бъркаше, понякога и аз ги бъркам, защото прекарвах с него цялото си време и се на-
учих на всякакви странни думички и изрази. И песни също!
Когато спомена песните, Тутето се ентусиазира, застана мирно и пак запя любимата си мелодия:
Хейли обаче побърза да го прекъсне – не защото песента на Тутето не му харесваше, а защото искаше да научи повече:
– Чакай, доразкажи ми! Как те изгубиха?
– О, това ли… Ами един ден момчето ме забрави на една пейка. Бяха го извели на разходка, родителите му купиха сладолед, седнаха да си го изяде и той ме сложи отстрани, докато си похапваше, а после, като тръгнаха да си ходят, просто ме забравиха и аз си останах там.
Мислех да им подвикна, да им кажа: „Хей, хора, ами аз?“, само че не събрах кураж. Аз съм голямо шубе. Само приличам на куче. Истината е, че се
плаша лесно и съм ужасно нерешителен. За мен повечето неща са ташни.
– Ташни?
– Страшни – уточни Тутето. – Това е една от думичките, на които ме научи момчето.
– А какво стана после?
– После някой ме взе и ме хвърли в контейнер за боклук. Беше късно вечерта, а аз си седях на пейката и се чудех какво да правя. Изведнъж вече пътувах в търбуха на голям и скърцащ камион на път към сметището. И ето ме на –
озовах се тук и сега тук си живея.
– Съжалявам – отрони Хейли.
– А, не се притеснявай. Вече свикнах. Много ми е самотно, защото повечето играчки, изхвърлени на бунището, не искат да си говорятс мен. Казват, че само съм приличал на куче, но се държа като лигльо. Сигурно са прави.
– Според мен грешат – успокои го Хейли. – Аз пък искам да си говоря с теб!
– Благодаря ти – изчерви се Тутето и после попита въодушевено: – Сега ти ми кажи как попадна тук?
Натъжен, Хейли въздъхна и изхлипа:
– Бях любимата играчка на едно момиче. То много ме обичаше и постоянно ме гушкаше. Ала един ден нещо се случи. Нещо се промени. Тя вече не ме искаше. Така се озовах тук.
– Какво според теб се промени?
– Тя порасна. На порасналите деца не са им нужни вече играчки.
– Липсва ли ти? – попита Тутето с натъжени очи.
– Повече от всичко!
Двамата се умълчаха.
Накрая Хейли заключи:
– Ех, ама сме лика-прилика! Ти си самотен, а аз – тъжен. Обаче това не пречи да бъдем приятели, нали така?
– Не пречи – съгласи се Тутето. – Даже сигурно помага!
Двамата пак се засмяха.
Вижте още:
