Когато преди 23 години се роди моето дете, то наследи всичко, което му беше необходимо. Количка и креватче, дрешки, обувки, шишета за хранене, играчки, проходилка – всичко събрахме от вече поизрасналите деца на приятели и роднини.
Вярно е, че за няколко месеца дрешките и играчките не се износват много, но ми се искаше да има свои неща, да не свиква да приспособява към себе си чужди вещи. Искаше ми се, но никак не беше възможно.
За пръв път успях да събера пари и да му купя нови обувки, когато беше на четири. А не сме живели в крайна бедност, съпругът ми работеше почти денонощно и не влизахме в графата за подпомагане.
Не е трудно да се разбере, защо не посмяхме да помислим за второ дете.
Десет години след моя син се роди голямата дъщеря на сестра ми. Годините си бяха отминали неусетно, но нищо не се беше променило кой-знае колко – съседки, приятелки и роднини помогнаха с дрешки, с креватче, с играчки…
Преди три години се роди малката племенница и процесът по мобилизация „за бебешки неща“ се потрети.
Интересно е това мобилизиране, разнасяне на запазени малки дрешки, пренасяне на креватче и количка – от една страна, не може да замени удоволствието от купуването на нови, от друга страна родителите се чувстват някак горди, че са успели да се преборят още веднъж, да съберат необходимото и да осигурят един относителен комфорт на бъдещия член на обществото.
От трета страна, тези специфични взаимовръзки между майките остават – и досега си спомням с благодарност жените, които някога ми помогнаха с необходимото, а порасналите ни вече деца все още делят якета и пуловери.
Защото битието определя съзнанието, колкото и да не ни се иска. Ако не цялото, то по-голямата част от него. И от опит мога да кажа, че е доста трудно да мислиш за висока литература, кино или музика, докато се чудиш откъде да намериш обувки за прохождащото си дете, докато пресмяташ цената на тока, парното, храната и обувките.
А битието на възрастните определя благосъстоянието на децата. И тяхното мислене, здраве, амбиции, граждански позиции.
Почти всеки родител е отговарял на въпроса: „Ти, като отиваш всеки ден на работа, защо не си богат?“. Отговор за близките повече от 20 г. не намерих – не е, защото съм неамбициозна, необразована или мързелива. Достоверен и убедителен отговор на този въпрос още не е измислен и минаваме с добре познатото „Такова беше времето“ или с примиренческото „Тук е така“.
Склонна съм да допусна, че става въпрос и за чист късмет да се родиш в определена част на света.
За никого не е тайна, че много българи живеят в бедност. Не е тайна и че много деца са отглеждани в бедност. Не всички – едно от шест български деца съществува в крайна бедност, показва статистиката. Това прави около 60 000 деца на възраст до 6 г., които са лишени от основни нужди и имат ограничен достъп до обучение и здравеопазване.
От 1 октомври до края на настоящата година сумата, изплащана за отглеждане на дете през втората година на майчинството, ще бъде повишена до 650 лв, след което увеличението трябва да бъде гласувано наново заедно с бюджета за следващата календарна година.
Това предполага, че около 30 000 майки няма да отглеждат децата си в крайна бедност, а само в бедност. Макар че с 650 лв. бедността едва ли се ликвидира, само става малко по-поносима…
Така стигам до мисълта, че въпреки всички категорични заявки и епизодични кампании, в последните повече от 20 години не се е случило кой-знае какво за това младите хора да отглеждат децата си по-лесно, по-сигурно, по-богато или по-спокойно. Нито за това самите деца да са по-здрави, по-щастливи, по-богати.
Има доста повече продукти, изследвания за детското развитие и психика, медицински открития, неправителствени организации, правителствени програми. А на практика пак опираме до събиране на дрешки и се чудим, как ще се справим с най-необходимото. А още не сме стигнали до мисъл за образование, здраве и бъдеще.
Среден 3.09 е общата оценка за работата на държавата и институциите през 2020 г.
Същата е средната оценка и за изминалото десетилетие. Оценките са част от годишния мониторингов доклад на Национална мрежа за децата „Бележник: какъв е средният успех на държавата в грижата за децата?“ за 2021, който беше представен през пролетта.
„Децата в България са едва милион и 200 хиляди, или дори по-малко, а ние и за тях не успяваме да се погрижим. Тази толкова трагична статистика пряко се отразява не само върху живота на самите деца, но и върху развитието на страната занапред, защото това означава зле образовани, бедни и болни ползватели на социалната система, а не активни граждани“, каза за Mamamia.bg Пламена Николова от Национална мрежа за децата.
Общо казано: никакви политики за подкрепа на семействата, никакви политики за изкореняване на детската бедност и тежки структурни проблеми в системите, касаещи детското благосъстояние – това са констатациите на организацията.
„Не е въпрос просто на пари, защото и за хората с пари изходът, когато става дума за образование или лечение на децата им, е в чужбина. Става дума за държавни политики, визионерство и управление – трябва да се преосмислят всички политики за деца в контекста на една Стратегия за детето, както и визия за семейна политика, които е крайно време да се приемат“, допълва Пламена Николова.
И какво излиза?
Обичаме децата си, те са бъдещето, приоритет на държавата, смисъл на живота ни. Само, че нито децата го усещат, нито ние като родители.
На думи е лесно – ще вземем мерки, ще направим програма, ще подкрепим най-нуждаещите се, а тези, които не са най-нуждаещи се, все някак ще оцелеят – от един чист и светъл патриотизъм. А на практика се вижда, че някак не успяваме да стигнем до тази точка от дневния ред вече толкова години. Децата обаче са реална отговорност, те не могат да чакат да се приключи със строежа на магистрали, та тогава да поставят своите нужди на дневен ред. Те растат с всеки ден. И все по-осезаемо излизат на преден план дефицитите.
Лесно е да кажем – „Хайде де, баба ти все в количка са я возили и все в нови дрешки са я обличали“. И е така, и не. Защото баба ми беше родена в началото на миналия век, а колелото на цивилизацията би трябвало да се върти напред.
Ако се стремим да го върнем в обратната посока – значи нещо не е наред с мястото, до което то е достигнало.
Вижте още:
